Поезията на Мара Белчева

Простряло е зад глухата алея…

Простряло е зад глухата алея
мълчанието тъмните си двори.
Висока порта се черней. Пред нея
възправени бдят два безмълвни бори.
Кой беше тоз пред мен що влезе тука,
и портата след него се затвори?
Отнякъде вечерня бавно чука…
И звон се рони на далеч в простори.
Денят умира. Тихо тъй умира
и в мене нещо и с душа се бори…
Вечерен звон се рони, бавно спира.
Безмълвно се тъмнеят тихи двори.



Пладня и мълчане…

Пладня и мълчане. Под елите
бистро изворче в мъха тече;
папрати над пътя му извити
вслушват се какво ще им рече.


Тихо изворче, като скръбта ми,
бликаш ти самотно в тоя кът.
Мекий трепет, балсам за уста ми,
пия аз от твоя свят съсъд.



„Строши съсъда, вече не плачи!“

„Строши съсъда, вече не плачи!“
И ей зора усмихне се в прозори,
детински гласове събудят двори,
в огнището ми огън зафучи.
Из шапката магесна на денят
— Кордели — се занижат часовете.
Нов дълг към мен протяга си ръцете
и нови дни-лъжи си заредят…