Книгата „379 дни с Милен Цветков. Историята на една очаквана любов" (от Книгомания) излиза в негова памет. Книгата е под редакцията на журналиста Георги Тошев.
Милена Иванова е човекът до Милен Цветков в последните няколко години. 379 дни е тяхното съжителство заедно, но историята на любовта им е започнала по-рано, когато Милена Иванова гостува за първи път в студиото на „Часът на Милен Цветков". И за двамата тази любов е чакана и мечтана, но минава през перипетии.
![]()
В книгата ще прочетете спомените, които Милен Цветков е разказвал на Милена Иванова за детството си, навиците и принципите в живота си, за работата си в различните телевизии, за колегите, от които е научил много за журналистиката (като Бригита Чолакова), и за други, от които се е разочаровал; за професионализма и колко е важно доверието, за топлата връзка с децата си, за планината, за пътуванията до Гърция.
Въпреки че Милена Иванова е нумеролог, 19 април не предвещава, че ще се случи нещо лошо – денят е Великден, Милен Цветков се е чувствал щастлив, успява да чуе за празника по телефона всички, които обича... но повече не се връща при любимата жена.
„379 дни с Милен Цветков" показва обичания журналист такъв, какъвто е – през погледа на Милена Иванова като партньор, както и през погледа на най-добрия приятел от детските години Марио Райчев, и колегите от Нова тв Ани Иванова, Тара Нури и Иво Тодоров, журналистите Георги Милков и Ники Кънчев.
Тази книга е разказ за Милен. Субективен, личен поглед на жената до него в последните му години тук. Срещнах се с Милена след смъртта на Милен. Тя разказа за тяхната красива история. Милен сподели с мен за Милена два месеца преди да си тръгне. Нарече я „голямата ми любов". Беше искрен. – Георги Тошев
Той беше един от малкото извън „конвейера" в телевизиите. С времето си беше изградил собствен стил, собствени сетива за работа и с шефовете, и с гостите, и с публиката. И в трите той пак беше себе си - не правеше нещата, както му казваха отгоре или отдолу, или както искаше този отсреща. – Ники Кънчев
Из глава „Обичам те”
– Става късно, нали искаше да излизаш.
Той отговори, четейки нещо във Фейсбук.
– Да, сега тръгвам. Има време до осем, няма да се бавя, до четиресет минути ще се върна.
Стана, премести таблета на перваза на прозореца, без да го изключва, там го държеше. Отново се мушна зад телевизора. Най-накрая успя да свърже единия кабел и ми пусна да слушам класическа музика през интернет, докато се прибере и седнем да гледаме филм. Имах още малко да довърша в кухнята. Започ- на да се облича и докато се обуваше в коридора, попита:
– Розовата ми риза тук ли е?
– Да.
– Изпрана ли е?
– Да. Вчера я изпрах. Искаш ли да я изгладя?
– Още какви ризи имам тук, че нали си имам две къщи и вече не помня?
– И бялата, и бледолилавата са тук.
Седеше обут на вратата, търсейки си ключовете, и каза:
– Може ли да видя розовата риза, за да ти кажа дали да я гладиш.
Занесах я до вратата, той я погледна и каза:
– Яката не се е изпрала. Как я пра?
– В пералнята.
– Виж, любов моя, моите ризи се перат първо на ръка около яката, като женските, защото се цапат много от пудрата.
Попита:
– Имаме ли препарат?
И влезе с обувките в банята. Подадох му препарат, напръска яката и каза:
– След три минути я изтъркай с четката и след това я изпери отново.
– Ако държиш утре да си с нея, времето навън е топло, ще я простра и ще изсъхне.
„Добре. Благодаря ти“ и отиде към вратата. Взе ключовете от колата и тръгна. След което се върна два пъти. Затворих вра- тата, а той звънна след секунди.
– Извинявай, забравих си ключовете от къщи. Почна да ги търси по джобовете на якетата си.
– Бебче, пак ли започва голямото търсене?
Той винаги си търсеше нещо – очила, документи, ключове, портфейл или някакви дребни неща. За другото беше подреден.
– Какво да направя, като имам толкова много неща и две къщи.
Тръгна отново и малко преди да затворя вратата, се сети, че не си е взел и документите. Върна се. Намери ги. Помоли ме да сменя чаршафите с неговите любими, които купи, защото моите са много светли, а той обича по-топли и тъмни цветове, погледна ме с онзи поглед за сбогуване, който никога няма да забравя, и каза: „Обичам те!“.
– Обичам те – и затворих вратата.
***
Седмица след катастрофата започнах да възстановявам вечерта на този ден. Започнах да си връщам паметта. При- помнях си детайлите, какво си казахме на вратата. И се сетих за погледа му. Беше за сбогуване. Душата му ме гледаше през очите му и си вземаше довиждане с мен. Това усетих аз. Душата винаги знае кога е наближило времето да си тръгне. Вече ясно осъзнавам, че той се върна, за да ме погледне още веднъж, за последно. Не един, не три, а два пъти. А все ме питаше „Защо три, любов, защо три?“ Може би, ако се беше върнал един или три пъти, сега щеше да е жив... но вторият път беше за сбогуване, с поглед, който казваше: „Обичам те, моля те, прости ми, че си тръгвам, ти си силна и знам, че ще се справиш“.
Милен искаше да живее. Не се беше отказал, напротив. Сигурна съм, че последните му мисли, докато е пътувал в колата, са били за нас, за децата му и работата му. Много хора сега ме питат: „Какво ли си е мислил последно преди удара?“ Не можем да знаем с точност, но в едно съм сигурна. Напусна ни щастлив. И спокоен. Последният му ден беше един от хубавите в краткия му живот.
– Ти си най-хубавото нещо в живота ми освен децата ми. Къде беше преди десет години?
– Преди десет години нямаше да се получи. Сега му е било времето.
А той повдигна вежди и попита:
– Така ли смяташ?
– Да. Така смятам.
Вече простирах ризата на балкона. Все още времето беше топло, подухваше лек ветрец и си казах:
– Чудесно, ще изсъхне за час и след това ще я изгладя.
Тръгнах да сменям чершафите, но нещо ме спря. Помислих си, че след малко ще ги оправя. Исках да честитя празника на няколко души. Седнах на масата в трапезарията и започнах да избирам телефоните. Проведох няколко разговора в разкази как сме прекарали празника. Седях, смеех се и разговарях, но сърцето ми бе свито. Докато моята приятелка ми обясняваше как е готвила дроб сарма по някаква нова рецепта, която много добре ѝ се получила, защото ѝ споделих, че следващата ми готварска задача от Милен е такава, започнах да си мисля, че трябва да му се обадя, за да купи чипс за филма. Тръгнах да му пиша, но отново нещо ме спря. Казах си: „Няма да ядем чипс днес“.
И продължих да бъбря по телефона. Телевизорът беше изключен. Милен беше пуснал музика. Не бях влизала и във Фейсбук от няколко часа. Обади се Мария.
– Миленче, Христос Воскресе!
– Воистина Воскресе!
– Как си, да те чуя.
В този момент вайбърът на таблета на Милен започна да дрънчи през секунди. И аз с шеговит тон казах на Мария:
– Някой много упорито пише на Милен, – но продължихме да си говорим, докато напрежението в мен сериозно започна да расте и не се сдържах: – Това не е обичайно. Чак пък толкова много хора да му пишат накуп. Нещо става.
– Добре, иди и виж, прочети кой му пише.
– Не. Това си е неговото лично пространство.
Затворихме телефона. Тръгнах към спалнята да сменя чаршафите, а вайбърът продължаваше да дрънчи. Реших да му звънна. Вече усещах, че много се бави, и си помислих, че може да е решил да мине да види Боян. Звъннах. Телефонът прекъсна. Набрах втори път, пак ме изхвърли. Писах на вайбър: „Бебче, обади ми се веднага, притеснявам се. Какво става?“. Отговор не дойде. В този момент вайбърът на таблета му звънна, погледнах – Калина, и вече истински притеснена си позволих да вдигна.
– Милена, тати при теб ли е?
– Не, Калина. Той излезе преди малко.
– Защото някакви хора пишат на мама, че тати е попаднал в катастрофа и е загинал на път за болницата.
Усетих как ми прималява. Паниката започна да нахлува. – Не, спокойно, това не е възможно. Това са някакви жълти неща. Кажи ми кой ви пише, какви са тези хора, нека майка ти се свърже с тях и разбере. Калина, проверете и веднага ми се обади, моля те!
Взех телефона й, за да имам връзка с нея, в случай че вайбърът се изключи, и като затворих, на екрана започнаха да изскачат десетки съобщения: „Милене, как си, добре ли си, къде си?“, „Милене, моля те, дай обратна връзка“... Много хора му пишеха в този момент. Явно точно бяха съобщили по новините.
Добави в любими
Отпечатай
Изпрати