Защо ни омръзват любимите неща?

Обичаме нещо, борим се за него, успяваме да го присъединим към живота си, после... После рутината го сграбчва, отнема го от топлата прегръдка на безусловното ни доскоро внимание и ето че любимото нещо, става просто нещо. Всъщност, точната дума е омръзва ни.

Разбира се, преди това да се случи, стоим невярващи пред всяка нова страст и всеки път, без изключение си мислим, че в този случай интересът ни няма как да се изпари, няма как новото увлечение да ни додее. И го правим със същата наивност, с която стоим пред огромна кутия сладолед и преди да я изядем не мислим, че някога ще има момент, в който ще спре да ни се яде.


С всичко ли можеш да се “наиграеш” ?
Интересът намалява, а скуката се увеличава, всичко в живота ни ли е обречено на подобна формула? Търсенето на отговор много прилича на търкалянето на камъка, с което Сизиф се занимава цяла вечност. По пътя до върха усилията ни са движени от какви ли не доводи в полза на отговора “Естествено, че не, има вечни неща, вечни стойности, вечни увлечения!“

Някак си ни се иска да вярваме, че ще успеем да запазим интереса си, че има явления, които винаги ще ни бъдат любопитни, че не може всяко нещо с времето да омръзва, че ще прехвърлим върха на скуката и ще се озовем някъде там, където любимите неща никога не ни омръзват и завинаги остават еднакво вълнуващи.
И точно тогава, когато стигнем до крайната точка на тези размисли, камъкът се търкулва обратно надолу и за пореден път интересът губи битката с времето. Така и с любимите неща - блъскаш се, трудиш се, за да ги постигнеш или намериш, правиш кански усилия по пътя до тях, докато ги изкачиш на върха си, докато накрая, ентусиазмът ти се изпарява и всичко се срутва за миг. За капак, останките съвсем не са интересни, дори гледаме колкото се може по-бързо да се отървем от тях и да заметем под килима парчетата на загасналата страст.


Любимото и скучно в едно се преплитат
Вероятно една от причините нещо любимо да ни доскучае и с времето да изгубим интерес към него е вроденото ни желание да покоряваме все нови и нови върхове. Просто решаваме да се гмурнем в новото и оставяме всичко останало настрана. Когато обаче го опознаем до известна степен, наострените ни сетива към явлението намаляват пропорционално на интереса ни към него.

Друга причина за това да не се задоволяваме с любимите си неща, които вече сме постигнали, е непрестанният шум, който консуматорското общество издава. Отвсякъде сме заобиколени от сигнали за новости, нови неща излизат постоянно на пазара, всичко тече и всичко се променя, а ние повече или по-малко искаме да сме част от този бързей.

И накрая, ние самите се променяме непрестанно, вътрешно  и външно. Това безусловно влияе на интересите, вкусовете и стремежите ни, а оттам и на любимите ни неща и отношението ни към тях.

Омръзването е само заблуда
И накрая, да търкулнем камъка в основна позиция. Интересът намалява, а скуката се увеличава, наистина ли завинаги и за всичко сме обречени на тази формула?
Не. По-вероятно е омръзването да е само заблуда, че сме разбрали всичко за дадено нещо и то вече не ни е интересно. Любимите неща лесно могат да се превърнат в обикновени, веднага щом си позволим да забравим, че всяко нещо съществува в динамиката си. То никога не е едно и също, както отегчени понякога си мислим.

Интересът ни зависи и от това откъде черпим удовлетворение и щастие - от постоянните търсения на нови или различни по форма преживявания и предмети или от факта, че сме доволни от това, което имаме и знаем, че промяната и разнообразието не идват само отвън, а са характеристики на търсещия ум.