Смелостта и свободата да си поплачеш

Ние, жените, сме сочени като по-чувствителната половина на човечеството, която често си поплаква с повод и без повод. Често дори отнасяме някоя иронична забележка или коментар. А повод винаги ще се намери – за добро или зло, от вълнение, от напрежение, от радост, от мъка, от безизходица, на инат или дори като средство за манипулация – сълзите заемат не малка част от живота ни. Те са нашият отдушник, когато не знаем как да постъпим, те са нашият приятел, когато си нямаме друг наблизо. Те са нашият съветник, който ни помага да взимаме решения. Те са нашият начин да покажем и колко сме щастливи, радостни, развълнувани, умилени... или съсипани. Всеки влага в тях различен смисъл, а една част от нас често изобщо не знае защо плаче.



Казват ни: „Не плачи”, „Изтрий сълзите”, „Не ти отива да плачеш”, „Нещата не се оправят с рев”... е, да, но когато не знаеш как точно да ги оправиш, какво друго ти остава, освен да се разплачеш? Сълзите са считани за слабост, но дали е така? Дали точно те не са онзи признак, по който познаваме, че сме хора с емоции и сме достатъчно уверени да не ги крием. Силен е точно този, който е наясно с чувствата си и знае как да ги канализира - дори с плач е по-добре, отколкото с гняв.


Добре е за нас да си поплачем на воля и без вина:

За някои от нас това е своеобразна терапия, начин да се разтоварим от напрежението или да преживеем дадена случка чрез изливането й навън – буквално! Сякаш лошото излиза през очите ни. И е съвсем логично, след като именно те са огледало на душите ни, да вадим болката си навън чрез тях. Когато обаче го правим твърде често, те губят стойността си и никой не ни обръща внимание, ако страдаме.

Плачът е паузата, която си даваме, за да преживеем случилото се. Времето спира и просто се отдаваме на емоциите си. Затова специалистите съветват да се плаче, когато чувстваме необходимостта да го направим. Това няма да ни направи по-нещастни, а ще ни освободи от насъбраната горчивина и наистина може да ни донесе облекчение.

Раздяла или неразбирателство с партньора. Това са основания за морета от сълзи за много жени с трудни или зле приключили връзки. Плачът върви ръка за ръка с отчаянието, липсата на апетит, депресията и апатията след края на една силна и болезнена любов и понякога е единствената ни утеха.

Предменструален синдром. Някои жени стават много чувствителни непосредствено преди или в първите дни от месечното си неразположение и могат да плачат буквално за нищото. А ако ги попиташ защо, няма да могат да дадат никакво разумно обяснение. Плаче им се и толкова. За щастие, това състояние трае кратко и после нещата отново си идват на мястото до следващия месец. Всъщност, в това няма нищо странно – нивата на хормоните се променят и тялото реагира... с плач. Не е изключено да изпитате подобно усещане и след секс, защото тогава хормоните отново бушуват.

Бременност. Всеизвестен факт е, че повечето бременни жени стават изключително чувствителни по време на 9-те месеца и едва ли не всичко може да ги разплаче. Причината отново е в промяната на хормоналните нива, към които организмът се нагажда, а мисълта за предстоящото раждане и поемането на детето в ръце за първи път едновременно радва и плаши... първото ехографско изследване, първият път, в който чуете сърдечните тонове, първото ритниче, сладките дрешки, които ви умиляват и вълнуват... всички тези неща могат да провокират сълзите ви. Не се плашете, ако ви се случва твърде често – след раждането хормоните ще се върнат в обичайния си вид и ще ви мине.

Романтичен филм или музика. Това е много болно място за нежната душа, особено ако свържем сцена от филм, героиня или мелодия с нещо преживяно, сходно и близко до нас и нашия живот и съдба. Съчувствието и съпреживяването на историята може да ни накара да повярваме, че всъщност ние участваме в случващото се и ако героинята ни страда, страдаме и ние, защото се идентифицираме с нея. А някои песни сякаш са писани „точно за нас” и ни оставят без дъх и без сълзи... защото можем да ги проливаме с часове без умора.

Спомени. За предишна любов, за детството, за някоя приятелка от училище, за всичко, което сте преживели, хубаво и лошо... всичко, за което си спомняте с тъга или с носталгия, може да ви развълнува така, че да се разплачете. Повечето стари хора го правят, защото имат много какво да си спомнят. Важното е, след като се потопите в спомена, да изтриете сълзите и да продължите напред, вместо да страдате по изгубеното минало. В представите ви то се е идеализирало много повече, отколкото си мислите и в действителност няма за какво да съжалявате.

Самота. Скучният и еднообразен живот, липсата на хора, които да го изпълват, може да ни направи тъжни и плачливи. Самото осъзнаване колко сме самотни може да се превърне в перманентна причина за проливането на сълзи. Внимание – до депресията остава само една крачка! Не я правете.

„Големите” събития. Сватбата на най-добрата ни приятелка или нашата собствена, раждания, кръщенета, годишнини, романтични вечери и жестове, красиво поднесени подаръци – всички те ни вълнуват и провокират хиляди смесени емоции. Затова и резултатът често се стича по бузите ни, размазва грима ни, докато в същото време се усмихваме, защото знаем, че сме щастливи и затова плачем

Без ясна причина. Понякога напрежението се трупа незабелязано и избухва, оставяйки околните в недоумение. Не е нужно да обяснявате. Кажете просто „Ще ми мине” и се отдайте на меланхолията си, излейте всичко, което напира и ви прави нещастни, но след това не забравяйте да се усмихнете. Защото красотата на живота е в контраста му.