Кои отровни мисли ни правят нещастни

Тук няма да стане дума за необоснования позитивизъм и препоръки как да живеем. Тук става дума за призраците в мислите ни, насадените нагласи, недоволството от рамките, които ни ограничават и очакванията, които ни задушават. Свободата и щастието ни не зависят от друг, ключът към тях е в самите нас - не в човек, не в дете, не в събитие - всичко е в нас. Затова колкото по-скоро внесем ред и хигиена в най-личното си място след душата, разума, толкова по-щастливи ще бъдем. И нека този, който не си е помислил нищо от следните мисли, пръв...коментира статията:

Животът е толкова труден за мен. Животът сам по себе си не е нито лесен, нито труден. това идва от нагласата, с което посрещаме както всеки нов обикновен ден, така и по-значимите събития и хора в него. Качеството, което ни липсва да го приемаме и да вървим по пътя си е честността. Има моменти, в които сме зле, но в тях трябва да се сещаме за тези, в които сме били добре, ето това би било честно. Има моменти, в които си мислим, че най-лошото ни се събира накуп, но има хора, които живеят с лошото накуп постоянно и това е честно спрямо тях.

Обвинявам родителите си за всичко. Родителите ни дават една солидна основа за добро и за лошо. С годините откриваме все повече неща, по които приличаме не тях - качества и недостатъци. За лошото не пропускаме да ги обвиним, но за доброто забравяме да благодарим. Колко и лошо "наследство" да са ни оставили, винаги има начин да разбием омагьосания кръг. Трудно е, но всеки може - ако е преживял насилие, да се учи да не посяга. Ако е бил потискан от властна майка, да се научи да не контролира. Стига да се осъзнае, няма изгубени битки със себе се.

Загубих смисъла на живота си. Обикновено казваме това след някакво негативно, трагично дори събитие. Край, бях дотук, няма за какво да живея. Истинският смисъл на живота е, че той не се интересува от смисъла, но ни дава всички ресурси да си го измисляме и да се самомотивираме. Днес живеем заради едно, утре заради друго и ако има глобален замисъл, то е да откриваме точните цели и да вървим към тях с бистра глава и благо сърце.

Не искам ничия помощ, прекрасно се оправям сама. Това си мислим когато хората ни разочароват и решаваме да "скъсаме" с тях, защото сме много силни и можем и сами. Никой не може сам, той носи в себе си решенията на проблемите си, но не може да се инспирира сам и да дойдат сами. Човек има нужда от думите на близките си, от подкрепата на приятелите си, от думите на непознат на улицата, от добра книга и силна песен. Сам опора не може да си бъде, сам да си помогне - също.



Толкова пъти съм била наранявана, приключих с любовта. Тази мисъл дори бих нарекла полезна, защото тя е много оздравяваща. Ако сме преживели скоро неуспешна връзка, решаваме, че вече няма да се влюбваме и сме обречени едва ли не на нещастна любов завинаги. Първо - това е време да си зададем някои честни въпроси "защо и как се стигна дотук" и "какво в мен доведе до тук". Колкото по-честно и пълноценно прекараме време в тази пауза, със сигурност следващата връзка ще е по-успешна. Освен това никой не може да приключи с любовта, защото тя надхвърля и връзки, и съпрузи, тя е всеобхватна и неподвластна на моментни разочарования.

Щастлива съм, когато съм с някого. Самотата не е самотно занимание - напротив. Тя е пълна със звуци, аромати, спомени и малки мигове. Точно като всяка връзка. Да вечеряш сама, да излезеш с приятелки, да не се съобразяваш и да не доказваш нищо на никого. Няма нищо по-лошо от влизането във връзка, само за да не бъдем самотни, обикновено този тип отчаяние, водят точно до самотата, от която бягаме усилено. Човек трябва да се научи първо да бъде сам, а после - как да се споделя с другите и накрая - как да обича в свобода и да не изисква.

Защо не мога да съм като всички. Тази самосъжалителна мисъл обикновено ни сполетява, когато в живота нещо се обърка и това ни кара да се чувстваме чужди на света около нас - неразбрани, непасващи, странни. Тайно може би сме искали нашият живот да бъде като на другите, обикновено много щастлив. Грешката е, че това може изобщо да не е вярно и другите да поддържат илюзията за щастлив живот, точно с цел някой да им завижда и ние никога не знаем точно каква е истината. Конформизмът може да е удобен, но не винаги е полезен за нашето душевно оцеляване - да искаме да сме други и лъжем себе си е поведение, чиито резултати винаги изплуват, лъжата не може да бъде поддържана твърде дълго и истината смразява изобличително и смъртоносно.

Не мога да си позволя да бъда уязвима, аз съм силна. Силата се проявява в критични моменти и гарантира, че имам ресурса да ги преодолеем, душевната сила е като имунитета за здравето. Всъщност през повечето време сме си съвсем нормални - нито силни, нито слаби. За да не можем да проявим уязвимост, значи равновесието е нарушено. Слабостта е онази пленителна съставка, която прави химията ни с другите хора - караме ги и те да се чувстват силни покрай нас, надеждни, способни да помагат. А това е качество, което всички трябва да проявяваме и да ни се дава възможността.

Никой няма нужда от мен, аз съм безполезна. Това е може би най-самосъжалителната мисъл изобщо и отразява в повечето случаи достигането на дъното. Човек се чувства добре, когато е сред хора и е полезен. Когато общува и вижда, че има място сред другите. Когато по някаква причина това стане - усещането, че ако го няма, никой няма да забележи, трябва да си потърси откровено в себе си, дали не е допринесъл за това и най-вече да разбере, че винаги е нужен някому - човек, животно, кауза. И ако се чувства така, това само значи, че не е открил за какво да бъде полезен. А това само по себе си може да ни изпълни с нов смисъл.

Вече е късно да последвам мечтите си. Моментът, в който е наистина късно е последният ни час, но дори и тогава може да се направи нещо. Няма миг, в който да е късно, няма решение, за което да не е предвидено време, нито план, който да бъде неосъществим. Стига да залагаме всичко, да бъдем верни докрай и да даваме най-доброто. Няма възраст в мечтаенето и няма "Бях дотук". Винаги може още една крачка напред, да се опита нещо ново да дойде необикновеното в живота.