Традицията на даване на прякори издава нашата свързаност

Роди ли се човек- дава му се име. И законът го повелява, и традицията е такава. Родителите избират на детето си най-прекрасното име - мислят го дълго или са го сънували, с него искат да зарадват родителите си или просто да предадат на детето обичта си и желанието си то да придобие качества, олицетворявани от значението на името. Затова може да им се стори ужасно, когато това прекрасно име се замени от друго, от прякор, който лепва на човек така, че няма спасение от него.



Прякорите обикновено възникват от някое характерно качество, което не е задължително да бъде най-важно, но със сигурност е най-типично за дадената личност. За разлика от личното име, прякорът не се свързва с никакви поверия като определяне на съдбата, придобиване на определени качества или защита от различни беди. Но даването на прякор има не по-малко важна функция - то обвързва приятелската компания (често определен прякор "вирее" само в определена среда), ползването на прякора от нов за компанията човек показва, че той е приет в нея пълноправно и не на последно място - прякорът и поводът да се даде са неизчерпаем извор на смях и общи спомени.

Изключение правят семейно-родовите прякори и прозвища, които децата получават по рождение. Случило се е така, че прякорът толкова добре е паснал на човека, че се предава и на неговите наследници. Примери за такива има много- първите фамилни имена на българите възникват именно от прякори- не е изключено носителите на фамилията Ситневи да са все едри и внушителни хора, но заради основателят на рода им, който е носил прякора „Ситен“, носят фамилията си за почуда на всеки, пред когото се представят.

Никак не е случайно, че прякори имат по-скоро мъжете. Този факт се дължи на това, че навремето за личност е бил смятан само мъжът. Жената, по правило, получава прозвище по името на благоверния си - жената на Петър става Петровица, а жената на попа - Попадията. Мъжете все още са по-активни в употребата на прякори - почти няма мъжка приятелска компания, в която да се предпочита използването на лични имена пред прякорите. Причините за това са различни. Някои психолози търсят причината в желанието за подчертаване на мъжествеността в мъжка компания, за да не възникнат подозрения в хомосексуалност. Затова хетеросексуални мъже не ползват умилителни, галени или дори обикновени имена, а с ползването на прякори легитимират мъжеството и скрепяват "чистото" приятелство.

Може би затова в наши дни с прякори се свързват представителите на престъпния контингент- там предимно употребявани са названия на зеленчуци и животни. Причинините за даването им е неизвестна за народа, но е факт, че прякорното име става толкова често употребявано в медии и полицейски акции, че се натрапва дори на тези, които не се интересуват от делата на Ряпата или Плъха.

Българите имат дълголетна традиция в даване на прякори. Зевзеците като нарочат някой, няма отърване. Ивайло Петров във великолепната си "Хайка за вълци" описва персонажите си, като не пропуска да обясни от къде идват прякорите им:

"Кой по-припряно, кой с необходимото за случая достолепие отпиха от виното и единодушно потвърдиха авторитетното мнение на Стоян Кралев. След това опитаха вината на Николин Миялков Рогльото и Киро Джелебов Вървинамайнатаси, които получиха същата висока оценка. Впрочем и вие навярно забелязахте, че всички имат прякори, и то доста конфузни, но да не изпреварваме събитията, по-късно ще стане дума кой, защо и при какви обстоятелства е получил прякора си. Засега само ще отбележа, че в село имаше няколко зевзеци, чието призвание да измислят прякори се предаваше от бащи на синове, та нямаше човек без прякор, а някои имаха по два и по три, тъй да се рече, за делник и за празник. Дори и домашните животни носеха прякорите на стопаните си, та ако се чуеше лай на куче или мучене на крава, всички казваха — Петко акъла лае или Търчи Добри мучи. Между самите зевзеци не само че липсваше колегиална солидарност, ами, напротив, от творческа ревност, види се, бяха тъй безпощадни един към друг, че някои от собствените им прякори се произнасяха в тесен кръг, а предназначените за масова употреба се произнасяха от всички без стеснение: Янко Убиймайка, Ганчо Дрисъка, Пиклив Георги, Сопол Иван и пр."