Капанът на обезличаването в името на любовта

“Когато сам изтриеш с гумичка своята самоличност, за да станеш част от някой друг - ставаш невидим за него.”

Любовта ни кара да летим от щастие! Любовта ни дава сили да извършим чудеса! Любовта ни кара да се чувстваме преродени! Как от еуфорията се стига до осъзнаването, че в опита да задържим това усещане, на наше място се е появил някой друг и в един момент не можем да се познаем. А когато това се случи, недоволството ни се увеличава постепенно, стигайки до обвинението и болката, че заради някой друг сме изгубили себе си.

Обезличаването започва още в началото на връзката

Обичаме силно и искаме да бъдем част от любимия във всичко. Да правим нещата заедно и да видим света през неговите очи. И ако той държи достатъчно да не променя навиците си и любимите си дейности, за да остави място за нашите, става така, че изграждането на хармонична връзка се срива още в началото, когато отношенията ни търсят дефиницията си. На нейно място се ражда връзка, в която едната личност доминира, а другата се претопява в нея, за да не наруши щастието и добруването в отношенията.

Може и да не се чувстваме зле, когато правим любимите неща на половинката си, да са нови и интересни за нас. Може и да открием в тях собствените си личностни предпочитания и бих казала, че това е прекрасно и тогава всичко е наред. Това не бива да остава едностранно обаче - ако партньорът ни не възприеме и част от нашите любими неща, навици, не говори добре за връзката ни. И ако някъде вътре в нас се появи онова усещане, че ни е хубаво, но все пак ни се иска да правим друго, което си е само наше и ни прави щастливи, то това е първи сигнал, че пътят е грешен. Защото всяка временна самоизмама, която прилагаме сами на себе си, е дългосрочен капан.

“Човек може в името на любовта да излъже сам себе си, че се чувства добре, загубил себе си, защото отчаяно копнее за любов и защото е създал нагласата си, че така я задържа, но измамата скоро излиза наяве.”

Може би мислим, че точно сега трябва да направим така, че всичко да е наред в двойката, за да запазим тази връзка. Истината е, че рано или късно тази самозаблуда се превръща в отрова. Дългото потискане води до усещане на жертва в името на нещо, което така и не се е случило - пълноценна връзка на равнопоставени партньори, в която всеки е себе си.

Мъченическата роля на жертва в името на любовта

Обезличаването в една връзка винаги ни прави жертви в собствените си очи, буквално - ние се жертваме: не обичаме да гледаме мач и никога не сме гледали, но заради него го правим, ходим на кино, а искаме петък вечер да излизаме с приятели. Преодоляваме вътрешната съпротива, полагаме усилия, отделяме време да се информираме, за да можем заедно да обсъждаме новостите покрай футболните дербита, да следим филмите.

“Не си даваме сметка, че не той, а самите ние имаме вина за изчезването на личността ни в тази връзка. Доброволно се отказваме от нуждите и интересите си, а после обвиняваме другия.”

Обаче жертвената ни позиция или страхът да не изгубим човека до себе си ни държат в положение на безизходица. Това положение ни води до момента на нетърпимост, в който дори можем да стигнем до гняв към партньора, който се превръща в обвиняем в убийството на нашата индивидуалност. Започваме да виждаме в него човека, който не се интересува от личните ни желания и нужди.

Та той просто има своите си навици и любими неща и не спира да държи на себе си и на тях. Изборът да запазим личността си и своите индивидуални потребности си е наш и на никой друг. И ние изричаме, без да се усетим думи като: "Правя всичко за теб, а ти какво правиш за мен?"

Да прескочим капана на обезличаването?

Някои са чували, а други вече са разбрали от практическия си опит, че началото на връзката и заявените позиции са от изключителна важност за развитието на добри взаимоотношения. Искреното заявяване на потребностите и личностните интереси на всеки от партньорите е безценно. То помага за изграждане на яснота в отношенията и поставя въпроса за приемането на другия.

За изграждането на хармония между два различни характера с различни или сходни интереси винаги е нужно време и желание за приемане. И ако по собствено желание се откажем от своята самоличност, за да се претопим в тази на партньора, не бихме могли да избегнем капана на обезличаването. Компромисите никога не бива да със себе си. Навици, някои маниери в поведението, ежедневни рутини - да, компромисите са нужни. Но всичко това, което е накарал другият да се влюби, нашата индивидуалност - с нея компромисите водят до обезличаване.

Не бихме могли и да бъдем щастливи, когато сме се отказали доброволно от нашите си уютни неща, каращи сърцето ни да пърха от радост - времето за себе си, времето за приятели, времето за усамотение. И може би тук е моментът, в който трябва да подсетя за фразата, която ни помога в осъзнаването и прескачането на капана: “Когато обичаш себе си и другите ще те обичат”.