Разруши ли фейсбук връзката ми или тя вече беше изчерпана?

Не съм единствената жена с криза във връзката, знам. Знам го като се огледам наоколо и видя как повечето ми приятелки все от нещо се измъчват. Идеализмът от младостта си е отишъл отдавна и вече разбираме, че връзката си има нужда от компромиси, затваряне на очите за някои неща и едно всеобщо изтръпване за други. Въпроса "Струва ли си цялото това усилие?" дори гледам да избягвам. Защото ме е страх от отговора. Може да е "не" и тогава се отваря една бездна, не ми се мисли...

С приятеля ми сме от 10 години заедно, от деца почти. Все още нямаме свои, което до известна степен облекчава настоящата ситуация. Моят проблем, а както се оказа - не само мой, е по-особен. Фейсбук. Умерено активна съм - чета статии, някоя картинка пускам, песни, някоя новина...в няколко чата съм - с родителите ми, с някои приятелки и когато се организира нещо: почивка, рожден ден на колежка. Толкова - на ден имам 5-6 поста.



Те знаят, разбира се, че съм обвързана, но закачките, веселбата е толкова хубава, че не мога да прекратя общуването си с тях. Не ми правят намеци за срещи или нещо по-сериозно от добронамерен флирт и аз не съм привлечена от никого от тях до степен да потърся развитие. И все пак - чатовете с тях започнаха да крадат времето ми с партньора ми. За него тези чатове са тайна, разбира се.

Този двойнствен живот започна да ми пречи и да ме измъчва. Изпитвам вина, но и страхотно удоволствие, че отново има с кого да си говоря за литература, да обменям информация, която ме интересува, да говоря по духовни теми. С някои от тези момчета (интересно защо с момичета не се "заприказвах") вече споделяме и за себе си, като избягваме теми като връзки и секс. Сякаш игнорираме факта, че сме обвързани с други хора в реалния живот.



За тези години с моя партньор се променихме, пораснахме. Вкусовете ни се раздалечиха, битовизмът, работата, текущите събития изместиха онова общуване от началото на нашата връзка, което ни привлече - най-сетне да намериш някого, с когото свободно да си говориш за всичко. Може би с времето се случва точно така и хората създават деца, за да имат още за какво да си говорят, може би е в реда на нещата темите между двама човека да се променят. Но няма как да знам как, защото онова общуване ми липсва, търся го. Липсвам си самата аз, когато можех свободно и по всяко време да говоря за литература, филми, обществени теми.

Фейсбук даде възможност да намеря хора, които имат същата нужда, които също отказват да се примирят с баналността на връзките, деня, средата си. Търсим се и се намираме точно по такива групи. Въпросът е - разделяме ли се с реалния си живот, с реалните си партньори? Не се ли правим на твърде много начетени, твърде много с гугъл на постоянно разположение, не се ли представяме, за каквито не сме, защото имаме виртуалната анонимност, не можем и не искаме да се видим на живо? Егото ли си чешем или е от тази самота, която няма преодоляване и в най-щастливата връзка?



Отдалечавам се от него и вместо да правя усилие да се сближаваме въпреки етапите, през които минаваме, да търсим общи теми, аз се отдръпвам във виртуално общуване, емотикони и гифчета. Дали активността ми в чатове с други момчета не е знак, че моята връзка се е изчерпала? В сърцето си не знам какво изпитвам към приятеля си. Привързани сме, имаме много спомени и планове, сексът е страхотен. Тогава защо има част от мен, която търси нещо друго, нещо повече от това. И не знам какво да мисля, но знам, че не съм сама в тази драма със социалните мрежи и връзките.

Разговарях с приятелки - оказа се и при тях подобно. Дори една от тях ни разкри, че дори има връзка с мъж, с когото се е запознала в чата - по случайност, той живее в нашия град. Питам се, ако някой от мъжете, с които си чатя, е от нашия град, дали бих потърсила среща с него и дали бих отишла, ако той поиска. И отговорът ме плаши...После си задавам въпроса: