Saudade

Понякога по средата на деня, както си седя на стола пред компютъра, чувам глас на чужд език да ме зове. И то не просто моето име, а мен самата. Защото съм имала много имена може би, преди това "тук и сега". Може да съм била някоя Луиза или Магдалена, някоя Ана или Беатрис, поредната необикновена Мария.

Дръпвам стола назад и затварям очи, натрупали толкова електронна умора, и пускам душата си да поскита. Да се върне може би, там където гласът я зове. Мъжки глас ли е, детски? Дали е някой любовен смях или смехът на дете, което гъделичкам под лъчите на слънцето...



Където се говори испански, италиански, португалски. Да, португалски е. Дали е пъстрата Бразилия или обляната в слънце Португалия...не знам. Предавам се на зова и тръгвам след него.

Виждам калдаръмени улички с пъстро пране от двете страни на фасадите. Тесни коридори, обсипани с керемидени саксии с ярки цветя и пчели около тях. От отворения прозорец ветрецът кани на танц едно ефирно перде и двамата танцуват в сутрешната крехка свежест. От радиото се чува фадо. Вдъхвам въздуха - мирис на море, цветя, на събуждащ се град.



Минавам покрай задния двор на тухлена къща с маслинови дръвчета. На червен олющен стол е седнало момиче с невинното излъчване на онези родени красавици, които не подозират, че са такива. Току- що се е окъпала и реше косата си на слънцето. Около нея се носи аромат на цветя от шампоана й, но и на нещо остро, нещо от буйната кръв на младостта й, нещо настоятелно и нетърпеливо да излезе на показ. Ваканция е, няма я строгата посивяла учителка с безкрайните й забележки. Може би си мисли за довечера, когато ще иде с приятелките в малкото ресторантче на площада и ще срещне Него. Чуди се коя рокля да си облече. Синята, която тя харесва или бялата, за която Той й каза веднъж, че много й отива този цвят. Дали да вдигне косата си или да я остави пусната... Женски глас я извиква рязко и тя скоква сепната, засрамена малко, сякаш майка й е прочела не много пристойните й мисли.

Продължавам, гласът ме води по малък площад с масички и столове от ковано желязо. На тях са накацали бели възглавнички и малки вази с цветя, които домакинята на ресторанта е откъснала рано сутринта и накичила с най- голяма любов към нейното "тук и сега". И към този ресторант, който върти с мъжа си от 20 години, в който тя готви всичко и рецептите й нямат начало във времето. Тя ме кани безмълвно да ме почерпи чаша ледена вода с лимони. Маха с ръка: „Ела, жега е”. Но аз бързам, защото гласът ме води напред и напред, а тя се усмихва разбиращо. И тя е дошла, водена от този глас, той е кръстил ресторанта на нея, а нощем тихо й шепне в тъмното:

.

Вече чувам съвсем близо крясъка на чайките, лъхва ме аромата на огряна от слънцето гора и морски бриз – ето го пред мен морето. Опънало се, слива се с небето, златисти усмивки ми пуска то и намига: „Аз съм тук, винаги ще бъда, но ти сега върви, той те вика.” Изчервявам се чак от това заговорническо намигане. Гласът е по- силен, отличавам думите, макар да не ги разбирам.

Привечер е, а от двора на запуснатото училище на проскърцващ грамофон се чува отново фадо. Децата ги няма, ваканция е, но дежурната учителка с посивели коси стои на прозореца и си спомня младостта. Онзи бар с приглушена светлина, ръцете на плота, държащи столчетата на чаши ром. Жени с ветрило в преминала младост, отегчени до смърт, но не изпускащи от поглед нищо в бара. Самотната певица, подпряла длани на коленете, в черна рокля, и пее ли пее това страшно фадо, извива глас, от косите й пада цветето и изчезва в тъмнината на сцената. Ето я и самата учителка, млада, красива, нетърпелива, дошла да търси баща си, а среща смуглия поглед на китариста и потъва завинаги в него. Животът й преминал в опит да задържи този поглед върху себе си, но той е така немирен и не се подчинява на нищо.



Гласът ме води през здрача, през аромата на билки и зехтин, на вечеря, прибори тракат, чува се смях от отворените прозорци. Носи се онзи неповторим мирис на лятната привечер – толкова познат и скъп, толкова пълен със стаена магия и очакване. На края на уличката има малък фонтан, а зад него стълби, водещи кой знае ли къде. Там, в сянката на къщата, седнал на стълбите, е мъжът зад моя глас.

Не виждам лицето му в здрача, но когато ме вижда и се изправя, вече чувам гласа с ушите си, не само с душата си. Зове ме, приласкава тихо, неотменимо, като като молитва са тихите му думи, като заповед са те за безволевите ми крака. Всичко е омекнало в мен, освен стомахът, стиснат на стоманен възел, който пеперуди се мъчат да разплетат в див танц.

Протяга той ръка и излиза от сянката. Тогава го познавам, как няма, та нали винаги съм го познавала. Той е закодиран в сърцето ми, кожата ми познава ръцете му, очите ми – пламъчетата в неговите, усмивката му отразява моята.



Тръгваме, а той посяга към стълбите, където, само миг преди да дойда, е оставил фадо китарата.

А другите от този "тук и сега" са чакали обедната почивка. Сепвам се от токчета, местене на столове, ципове, чанти, папки, последно клик и ентер. "Не, вървете без мен на обяд, взела съм от къщи."

Излизат, а в тишината на офиса, немирната клавиатура вече пее на Гугъла в ритъма на фадо: „Самолетни билети до Лисабон”



*Saudade е непреводима португалска дума. Едно сравнително точно описание дава А. Ф. Бел: "Известното саудаде на португалците е смътно и постоянно желание за нещо, което не съществува и вероятно не би могло да съществува, за нещо различно от настоящето, обръщане към миналото или към бъдещето; не несъгласие или остра мъка, а сладка, вяла, мечтателна тъга."