Загадката Яна Язова

"И търсим се до днес от векове сами...
Но колко яко ме притискаш в тоя мрак!
Че чувстваш се мой заслон, за мен живееш ти.
Днес знаем, няма път, но нека тръгнам пак!

И леко ни е тъй — с любов, сами вървим,
А в любовта си, Господи, пред теб ще се смирим."

Нейната история не е българският еквивалент на пиесата „Пигмалион”, макар да двете да имат сходни елементи. Млада и красива дама с интелектуални заложби, заедно с известен професор, който я закриля и напътства. Всъщност именно той измисля псевдонима Яна Язова на Люба Ганчева, а дамата се превръща в „единствената правописна грешка” на професор Александър Балабанов, както се шушука в средите на софийската интелигенция в началото на миналия век.
За разлика от бедната цветарка Илайза Дулитъл обаче Яна (1912-1974) е дъщеря на известен и заможен интелектуалец. Баща и Тодор Ганчев е доктор по философските науки, завършил в Цюрих, а майка и Радка Бешикташлиева е дъщеря на почтен търговец от Цариград. Тя е родственица на Христо Ботев и на акад.Никола Начов – етнограф, библиограф и краевед. Люба учи в родния Лом, Видин и Пловдив, а после - гимназия в София. Там завършва и славянска филология, а в последствие специализира в Сорбоната.

Висока, изключително красива с лешниковите си очи и дълги коси, но и много талантлива, тя успява да впечатли професора, на когото носи тетрадка със свои стихове. Любовната история между двамата жъне общественото неодобрение заради разликата във възрастта от 33 години и семейното положение на професора. Въпреки пламенните му чувства към младата поетеса, той така и не събира никога смелост да се разведе с жена си, с която имат две вече пораснали дъщери.

Всъщност историята далече надхвърля мащаба на една макар и пикантна светска клюка, а двамата главни герои са изключително известни сами по себе си.

Проф.Александър Балабанов (1879-1955) е прочут литературовед, преводач и критик, дългогодишен преподавател в Софийски университет и кумир на много студентки. Люба е впечатлена от неговата ерудиция и решава да занесе в кабинета му тетрадка със свои стихотворения. От този ден насетне професорът покровителства младата жена до края на живота си. Препоръчва я в издания като „Литературен глас”, „Вестник за жената”, „Зора” и „Мир” и съдейства за издаването на нейните три стихосбирки, романите „Ана Дюлгерова”, „Капитан” и драмата „Последният езичник”. Яна издава литература за деца и списва изданието „Блок”.

Зложелатели съветват професора да не задълбочава връзката си с младата студентка и да не прекарва толкова време с нея, като отдават нейната привързаност към възрастния и влиятелен човек на предимствата, които и осигурява тази близост. Намират се дори хора, за които нейният успех се дължи изключително на неговото покровителство и твърдят, че тя не притежава особени литературни качества. Такива приказки я дразнят, затова тя прави няколко опита да се отдели от сянката на своя покровител. Докато следва във Франция се среща с милионера Джон /Ганчо/ Табаков, с когото връзката стига дори до определяне на дата за сватба. Все пак тя се отказва от тази възможност да си осигури един особено приятен и безгрижен живот в полза на проф. Балабанов. Яна има бурна връзка и с художника маринист Марио Жеков, при когото избягва в Созопол. Там професорът отново я преследва с писма и дори наема лодка, за да я види, но накрая се завръща отчаян в София. След време обаче двойката отново е забелязана заедно. През 1943г. Язова се омъжва за инж. Христо Йорданов, който е един от директорите на радио „София”, добре образован и заможен човек, който умира през 1954г.

Творческият възход на Яна Язова бива рязко прекършен от смяната на властта през 1944г. Тя не се присъединява към контролираната от властта интелигенция и отказва да пише обичайните за времето хвалебствия. За пръв път излиза от дълго мълчание едва през 1960г. като представя романът си „Левски” на издателство „Народна култура”. Първоначално издателството го включва в своя график, но впоследствие става ясно, че няма да го издаде.

Яна Язова умира през 1974г. при твърде неизяснени обстоятелства. Точната дата на нейната смърт не е известна, защото е намерена много по-късно, като една от версиите за смъртта и твърди, че този факт съвсем не е случаен и цели заличаването на неудобни за властта следи. След смъртта и изчезват ръкописите на неиздаваните и книги, които са писани в периода 1944-1974г. От Съюза на българските писатели е назначена комисия, която да провери жилището за нейните ръкописи, като се твърди, че те са попаднали преди това в ръцете на Николай Хайтов. Съществуват различни версии около тази загадка, по които все още има твърде много неясноти и разногласия.

Във всеки случай е безспорно литературното наследство на Яна Язова. Трите сборника със стихотворения са свързани тематично с чувствеността на жената, нейния духовен живот и мистиката в природните стихии. В стихотворенията и шестват гамени, бедняци, циганки и типажи от ниските прослойки, което я отличава от сантименталната сладникавост на поезията, характерна за началото на миналия век. В прозата си Язова има пристрастия към темата за бунтарството против предразсъдъците, а историята е нейната стихия. Тя създава и първият български исторически роман с небългарска тематика „Александър Македонски”. За целта пътува до Сирия, Египет, Палестина и Турция. Книгата е завършена преди 1944, но е отпечатана частично. Най-значимото и литературно дело – историческата трилогия „Левски”, „Бенковски” и „Шипка” е отпечатана едва 13 години след смъртта и. Яна Язова остава в българската история като сериозно литературно присъствие и значимо творчество.

Ето някои от нейните знаменити афоризми из „Златни искри на скръбта”:

„Наградата и наказанието не идат отвън. Всеки сам себе си наказва и награждава”.
„Безкрайното голямо и нищото си приличат”.
„Грешките се разбират късно. Затова са грешки.”
„Да си оригинален не винаги значи да си свой.”
„Лицето на скромността, показано пред нас е обида, защото чрез него ни се изтъква, че ние сме опасни завистници”.