Ревността – злата сестра на любовта

Първо да направим едно уточнение – ревността, която е плод единствено на вашите съмнения е едно, а тази за която има очевидни основания – съвсем друго. Ако видите любимия си в обятията на друга жена, просто няма как да не ви причернее. В такава ситуация всяка една ваша реакция би била нормална, освен, разбира се, убийството. Изобщо идеализираните описанията на „истинските чувства” като напълно лишени от ревност, звучат неестествено. Причината е, че приличат на всичко друго, но не и на любов, защото им липсва страстта. А там където има страст, има и ревност. На всички ни е ясно, че тя не е доказателство за любов и все пак ни е приятно да бъдем ревнувани мъничко и понякога. Това означава, че другият мисли за нас и не иска да ни загуби. Другото би означавало да живеем в полигамия и на никой да не му пука за това.

По-скоро можем да разделим ревността на здравословна и патологична. Първата определено е необходима, за да поддържаме не само интимната си връзка, но дори и приятелските си отношения, втората ги руши и превръща в истински кошмар. Изниква въпросът, къде е границата между двете. Ами основанията за едната са реални, а за другата въображаеми.

За патологичните ревнивци обаче границата между реално и въображаемо е размита. Те си представят постоянно, как другият им изневерява и емоцията, която изпитват е равносилна на истинско преживяване. Най-големият парадокс обаче е, че колкото повече ревнуват партньора си, толкова повече го подтикват към това, от което най-много се страхуват – изневярата. Да си обвиняван несправедливо е тежко бреме и ако въпреки всичките си усилия не можеш, да разсееш съмненията, единственото, което ти остава е да ги заслужиш. Така и така си „виновен”, поне да има защо. Постоянното „чоплене” на темата, подозрителността, търсенето на скрит смисъл във всяка дума, язвителните забележки и тайните разследвания – кой нормален човек ще издържи дълго на такова напрежение?

Най-големият ад обаче е за самия ревнивец. Макар да проявяват агресия, такива хора са вътрешно неуверени, слаби и склонни към зависимост. Те превръщат партньора си в смисъл на своето съществуване и затова изпитват панически страх да не го изгубят. След скандал или сцена ревност, те много често съжаляват, но да се справят с разрушителната емоция е трудно, да не кажем почти невъзможно. Причина за всичко е ниската им самооценка. Така да се каже ревността е само неин страничен ефект. Ако сте попаднали на такъв партньор, не таете надежди, че нещата ще се променят от самосебе си. Дори той истински да го желае, едва ли би се справил без помощта на психотерапевт.

Не винаги обаче неоснователната ревност е диагноза за цял живот. Дори да сме спокойни и уверени в себе си, някое събитие или провал в начинание може да ни направи по-лабилни и емоционално уязвими. Тогава може да се появи и тази разяждаща ревност, която обаче ще отмине заедно с трудния период. Най-доброто лекарство срещу ревността е да имаме много интереси и стремежи, да постигаме целите си, да развиваме индивидуалността си. Така не само ние самите ще се чувстваме ценни, но и ще бъдем ценени от човека до нас.