Двуликият навик

Като повечето неща и навикът е такъв какъвто си го направим - богатство или досадна, но неизменна част от ежедневния живот. И ако с второто всеки би се съгласил по-лесно, то идеята, че навиците са полезен инструмент за постигане на цели отначало звучи скучна и твърде ангажираща. Основната цел на навиците е да ни служат механично да се справяме с различни задачи. Едва ли бихме могли да преминаваме през деня обмисляйки детайлно всяко едно повтарящо се действие. Точно обратното, създали сме си схеми на поведение за определени неща и изградената рутина ни позволява да не им отдаваме цялото си внимание, докато ги вършим.

Навиците по някакъв начин правят живота ни по-лесен. Когато сме на автопилот можем да мислим за друго и така да се занимаваме с няколко неща наведнъж. Въпреки засечки като хващане на обичайния маршрут по инерция, вместо друг, или събуждане за работа в събота сутрин, ние гласуваме доверие на машиналните действия и ги каним гостоприемно в ежедневието си.

И все пак към рутината трябва да се подхожда внимателно и от време на време тя да бъде ревизирана. Освен полезните навици, които правят живота ни по-добър, има и такива, които макар да ни пречат, хубавичко са се загнездили в невронните ни пътеки (онези изградени мисловни асоциации, които ползваме наготово и колкото повече ги ползваме, толкова по-солидни стават те)


Навикът тиран

Навиците са наистина силни поведенчески модели. Те могат да карат мозъка ни да се вкопчва в тях и да изключва всякакви други фактори, дори здравия разум. Случайно или не, влезли в коловоза на обичайно повтарящи се действия, ние спираме да забелязваме нещата около нас. Вече не мислим за същността и дори можем да стигнем дотам, че да не се съобразим с факта, че средата например вече се  е променила и трябва да променим и навика към нея.


Навикът най-добрият ми приятел

Има и полезна рутина. Онзи услужлив навик, който с усърдие и желание сме съградили и на когото в последствие разчитаме да работи в наша полза. Както се казва „Капката дълбае скалата  не със сила, а с постоянство“. Добрата привичка винаги може да ни помогне да достигнем целите си чрез нея и, ей така, на крилете на рутината, да стигнем желаната точка.  


Ние него или той нас

Автоматизираното поведение лесно може да се превърне в деспотична привичка и да започне да ни ограничава, вместо да ни служи.
За щастие, както неусетно придобиваме модели на поведение, така и съвсем съзнателно, с необходимата доза желание и повторение, можем да си ги изграждаме.

След като сме сме успели да запазим навици, които не искаме, защото да не успеем и в работата над такива, които ни харесват. Малките промени, натрупани във времето, могат реално да променят много. Разбира се, работата върху тях изисква отдаденост и търпение.

Промяната не е лесна и не случва нито изведнъж нито наведнъж. В основата стои волята ни да започнем да се придържаме към желани модели, с които да заменим вредни според нас части от ежедневното си поведение.


Промените искат време

Преди да се отказваме или да твърдим, че не можем да се справим, трябва да си дадем поне един месец, през който да свикнем с какъвто и да е нов модел. Не можем да очакваме за един ден да променим поведения, които са били част от нас с години. Най-важното за да се затвърди нещо, трябва да се упражнява, истински. Както и да се постоянства, без уговорки.


Желана промяна

Ако промените, които сме си наложили и искаме, някак не се вписват в живота ни, значи не ние, а промените са сбъркани. Това не означава, че сме слаби, а че сме намерили още един път, който не е нашият. Новите ни полезни навици със сигурност не са нещо, което ни дразни и стресира. Затова трябва да открием онова, което хем ни приляга, хем ни носи удовлетвореност и усещане за това, че вървим в правилната посока.

В крайна сметка, идеята, че навиците като силно оръжие звучи скучно и твърде ангажиращо, само докато не разберем как да ги изполдваме в своя полза, без да им слугуваме.