Защо ни изоставят?

Когато ни изоставят, независимо, дали заради друг човек, или защото любовта просто си е отишла, сме убедени, че решението е на любимия човек, а ние сме само жертви на ситуацията. Той е решил да си тръгне, той ще реши, дали да се върне, той избира за нашата връзка. Емоционално зрялата част от нас обаче, а и специалистите по любовни взаимоотношения, твърдят, че ние сме отговорни за всичко, което ни се случва или не ни се случва в любовта.



Именно тези прегради предизвикват изоставянето да стане част от живота ни. Тук не говорим за разпадане на връзката в началните стадии, защото единият е разбрал, че двамата не си подхождат или няма привличане, а за дългосрочни отношения, които партньорът ни е решил да прекрати. Всяка връзка е уникална, защото всички хора са неповторими и затова всяка раздяла е различна, но има много общи за нас хората фактори, от които да започнем търсенето на „преградите“ и да отворим пътя за следващата си връзка.

Не вярваме истински в любовта. Това е главната причина да ни изоставят. Не става дума за отговор „от главата“ дали вярваме, става дума за убежденията, с които сме израснали. Може би мислим, че „любовта иска жертви“ или „любовта е недостижима“, „истинската любов е несподелената“, „няма любов, има само борба за власт и пари...“. Всички тези и много други вярвания идват от детските ни години, от качеството на любовта между майка ни и баща ни, от любовта им към нас и са закодирани в клетките ни. Дори разумът ни да ни убеждава, че вярва в любовта, тялото казва друго.

Подреждаме реалността, както сме убедени вътрешно. Връзката ни се разпада, изоставят ни, за да ни докажат, че любовта е точно такава, каквато винаги сме смятали, че е – раняваща, недостижима ... Дори няма значение защо и как ни е напуснал партньорът, резултатът е налице. Но дали не нагаждаме ситуацията според нашите очаквания? В този случай е необходимо да ревизираме убежденията си – сами, с терапевт, с книги, начините са много. В тази категория са и вярванията ни за другия пол – мъжете са егоисти, жените са меркантилни, свестните мъже вече са заети и т.н.

Не сме показали на любимия колко го обичаме. Хората говорят различни любовни езици и ако не сте усвоили езика на партньора си, е вероятно той да е трупал огорчение дълго време и да е решил, че вече не го обичате. Особено, ако в комбинация с това сме по-интровертни и не говорим за чувствата си, за партньора става по-лесно да търси любов при друг човек, който ще я показва така, че да я разбере.

Ставаме зависими и се обезличаваме. Отново всичко се корени в детството ни – поради страх (с реален или въображаем произход) да не ни изоставят родителите, с годините започваме да придаваме на любовта много по-голямо значение, отколкото тя има. Започваме да мислим, че без любов и връзка не можем да живеем и няма да оцелеем. Това объркване ни кара да се вкопчваме в партньора си – не спазваме границите му, а ние изоставяме другите си приятели и хобита. Само и само да не го разгневим или предизвикаме, спираме да искаме за себе си, изоставяме мечтите си и възможността за професионална реализация. Всичко това ни кара да изглеждаме отчаяни и неуверени. Отчаянието ни се разпознава и малко по малко отдалечава любимия от нас.

Безспорно можем да прогоним партньора си и с безпощадна ежедневна демонстрация на тежкия си характер. Тук можем да изброим всичко от мрънкането и агресията в думи и действия до егоизма и стиснатостта. Каквото и негативно качество да притежаваме, това, което го прави непоносим товар за другия са думичките „длъжен си..“, казани наглас и подразбиращи се от контекста. "Длъжен си да ми правиш изненади, длъжен си да помагаш вкъщи, длъжен си да ме обичаш, длъжен си да се съобразяваш с желанията ми..." Истината е, че никой на никого не е длъжен за нищо. Разбира се, всеки има право на недостатъци, стига да не държи партньора си отговорен за тях и да отказва да признае своята част от отговорността. Затова е важно да познаваме себе си и да признаваме грешките си.

Обичаме драмата. Възможно е да сме привързани към нещастието и драмата. Ако така сме свикнали да живеем, може би не умеем да сме щастливи. Щастието ни притеснява и подсъзнателно създаваме ситуация, която ни връща в зоната ни на комфорт – тъгата, проблемите. А както с любовта, може да не вярваме, че щастието е възможно. Спомнете си дали и друг път така са се обърквали нещата, след безоблачни дни във вашия живот.

Понякога просто надрастваме даден човек и дадени отношения, нямаме какво да научим и да получим повече, тогава Вселената ни прави подарък – той ни напуска. Отначало не изглежда като подарък, страдаме и не виждаме „цялата картина“. Много скоро в живота ни обаче се появява нова, по-красива любов и ние продължаваме развитието си.