Вечният конфликт между поколенията

„Днешното поколение за нищо не става...“ Това не е реплика подочута на пазара от вечно мърмореща старица. Написал го е древногръцки философ за своите съвременници. Ала от стара Елада до сега са минали хилядолетия и нищо не се е променило. Оплакванията от младото поколение са си все същите. Увереността, че то върви към провал, е неизменна.

В подобен дух са и въздишките по доброто старо време, когато всичко е било уж по-хубаво. А всъщност всяко време си е със своите плюсове и минуси. Днешният ден е настоящето на поколение, което след няколко десетилетия ще заеме мястото на носталгичните старци и ще търси кусурите на новите млади. Животът действително е колело и докато в един момент си от едната му страна, то току се е извъртяло и вече си от другата. Вечните проблеми между поколенията са заложени от самото естество на битието. Всяко поколение си изработва своите мерки за нещата, които след известно време се оказва, че никак, ама никак не пасват на следващото. Затова и конфликтът снаха-свекърва, бащи и синове е абсолютна класика. Особено ожесточен е сблъсъкът на терена на бита. Отрязаните плитки на момичетата през 20-те години на миналия век, заради модата на късите коси, са били истинска домашна революция. Лакираните нокти на младите дами през 60-те години на предишния век са предизвиквали ужас у техните дядовци. Днешните компютри, Интернет и мобилни комуникации трудно прилягат на бабите и дядовците. На увещанието да си вземе мобилен телефон за по-голямо удобство, съм чувала възрастен човек простичко да отговаря: “Остави, това нещо не е от моя свят“.

Вероятно в основата на конфликта между поколенията е първичната човешка съпротива към всичко различно от уюта на познатото ни битие. Приемането на новото означава да се променяш и ти, а това изисква значително усилие. Затова отворените към света, творчески личности имат далеч по-малък междупоколенчески проблем, отколкото онези, които са свикнали на удобството всичко около тях да е все едно и също. Усещане, илюзорно в рамките на един живот и невъзможно въобще, особено при динамиката на съвремието.

Всъщност няма лесна възраст. Факт е, че именно младежите до 29 г. и хората над 50 г. официално се смятат за най-рисковите групи при намиране на работа.
Младият човек за пръв път прави всички важни неща в живота си и истинското удоволствие е да ги направи сам, без да му дишат във врата – да има свой дом, лично да го обзаведе, да открие красотата и трудностите да отгледа детето си. Сам да си завъди за пръв път котка или цвете, без непрекъснато да бъде поучаван от всичкознаещия възрастен.

Човекът на години пък иска никой да не пипа и размества мебелите в къщата му. Те са материалното късче от неговия изчезващ свят. Затова старият гардероб или спалнята, купени за сватбата, ще си отидат само заедно с него. Държи нещата да стават по неговия начин. Упорито вярва, че той е най, ако не и единствено правилният.

В интересна ситуация се намира средното поколение, което е между чука и наковалнята. То трябва да реагира горе-долу адекватно на щуротиите на поотрасналите си деца и да отбива недоволството на поостарелите си родители. Затова пък има уникалния шанс в тази етап на живота си да има гледна точка и към двете посоки – към бъдещето и към миналото. А тя показва, че всяко ново време неизбежно става старо. Така че независимо от страховете, че сегашните млади са го ударили на мързел и за нищо не стават, светът няма да пропадне, щом е оцелял от Елада досега. Той си върви неотменно напред - хем променен откъм бит и технологии, хем един и същ в основните човешки разбирания за него.