Когато любовта се превърне в обсебване - II

Между нас не бива да има тайни
Споделяме с любимия всяко наше преживяване – от проблемите на работа до пъпката, която ни излиза на челото, откровено си казваме, какво не харесваме в майка му и наедряващото му коремче. И всичко това, защото сме убедени, че истината, макар и неприятна, е необходима, за изграждането на искрени отношения. Но честността трябва да бъде преди всичко емоционална и да не ни лишава от чувство за такт и (само)уважение.

Близостта между двама души не дава права за навлизане в личното пространство. Да имаме достъп до пощата и паролата на любимия е едно, а съвсем друго, да влизаме в нея без негово знание и повод – ей така, защото ни е интересно, с кого си общува. Всеки човек се нуждае от свое лично пространство, което не се изчерпва с телефона, компютъра или собственото отделение в гардероба. Преди всичко, това е времето, което прекарваме отделно и за което не е нужно да държим отчет. То е необходимо за психологическия комфорт, осъзнаването ни като отделна личност и не на последно място за хармонията във връзката. Благодарение на него можем да си отдъхнем от отношенията, дори да се оплачем от партньора...и да започнем отново да копнеем един за друг.

Ако ние се отказваме от своето личното си пространство, автоматично отнемаме това право и на партньора си. Колкото по-настоятелно искаме да бъдем неотлъчно до него, да знаем какво прави всяка една минута и с кого, толкова повече той подсъзнателно ще се стреми към свобода. Гоним ли, той ще бяга. В човешките отношения и особено в любовта съществуват непоклатими закономерности, но именно те ни подсказват правилното решение – да не бъдем прекалено любопитни, да не слухтим и да не се съмняваме постоянно. Тогава любимият сам ще поиска да ни сподели.

Обсебването постепенно задушава любовта, но не бива да отиваме и в другата крайност. Също толкова пагубно за връзката е, ако градим отношенията си на принципа на бизнес-партньорството, например делим разходите си до последната стотинка или ходим отделно на почивка. В такава крайност свободата е пряк път към отчуждението и равнодушието. Както и във всичко друго, така и в любовта, трябва да намерим „златната среда” – да бъдем едновременно част от цялото „ние”, но същевременно и автономни „тя” и „той”.