Стига вече компромиси

Постоянно ни учат, че да оцелеем в света на социалната джунгла, трябва да правим компромиси. Няма как всичко да се върти около един човек, трябва да се съобразяваме едни с други. Да отстъпваме, да се поставяме на мястото на другия и да се отказваме понякога от позицията си в името на общото благо, успеха или световния мир.

В личния живот е същото – кой брак би просъществувал без порядъчна доза ежедневни компромиси. С незатворената паста за зъби, която всяка сутрин заварваме, с чорапите по пода и навика да ни прекъсва, докато говорим. Единственият аргумент е, че ние също не сме идеални и нас някой все някак трябва да ни търпи. Затова свеждаме глави и правим компромис.

Компромисът – „ваксина“ срещу раздяла

Компромисът като зона комфорт. Понякога под компромис можем да разбираме чиста проба конформизъм. Нежеланието, неумението, липсата на смелост да застанем пред другите и да отстояваме собствената позиция и да завяваме себе си, дори това да е понякога трън в очите на колегите, шефа, спътниците в градския транспорт. Тече си ежедневието в ритъм, който всички следваме, правейки компромис след компромис и ставаме част от сивата маса, която галено наричаме общество. Ако не избягаме за малко поне, за едно нещо, което си струва от тази зона и не се откажем от поне един компромис на ден, рискуваме тотално да загубим индивидуалност. Защото обществото функционира като река – прави всички по-ръбести камъчета еднакво заоблени.

Компромисът като поражение. Сигурна съм, че поне за нещо държите твърдо, имате си ваша лична кауза, над която се палите и тропвате от време на време с юмрук в социалните мрежи или пред друга публика. В защита на някои каузи си струва човек да забрави компромисите. Да махнеш с ръка и да кажеш, „Какво толкова – с мен или без мен, керванът си върви, нищо няма да променя”. Да, в повечето случаи е така, но дори и малка вероятност да има, нещо важно да се подобри, нека да се случи. Има компромиси, които не трябва да се правят именно заради общото благо.

Компромисът е необходим. Добре, но доколко. Толерантността е качество, което се смята за много хуманно. Един от белезите на емоционално интелигентните хора е склонността им да приемат всеки и всичко, защото имат умението да разбират чуждите мотиви. Да, ние трябва да приемаме различното и чуждото, да сме склонни да слизаме от камбанариите си. Но къде остава мнението, характерът, нещата, които обичаме и ни правят щастливи. Току виж се оказало, че от толкова компромиси, ние тотално сме се обезличили.

С кое може и с кое не може да се прави компромис?

Компромисите в същността си са предателство пред самите нас - отстъпваме от нещо лично, в името на комфорта на обкръжението си и в името на това, да функционират отношенията ни. Когато отстъпваме, крачките не бива да са твърде големи. Защото причината да правим компромис не изчезва с него, тя продължава да тлее и все някога пак излиза наяве. Така че ако мислим, че едно приятелство или връзка, в която правим твърде много компромиси, е добра за нас и ще просъществува на скелета на компромисите - то ние просто се самозалъгваме.

От друга страна - за ежедневните неща, стига да не са симптоматични, т.е. да се повтарят постоянно и всъщност да са признак на друго, компромиси могат да се правят. Защото е важно да знаем, че някой друг прави също за нас - слага сапуна на мястото му след нас, вдига чинията от масата. И както във всички сфери от живота - балансът е ключов и тук. Кои компромиси накланят силно везната:

С принципите. За някои хора казват, че са принципни - т.е. следват това, което вярват и не се отклоняват от него, нито за миг. Моралът и мирогледът, възпитанието, което ги оформя са най-силната част от нас - тази, която направлява всичките ни дейности. Да се откажеш от това, която вярваш за справедливо, добро, правилно - това е като да се откажеш от себе си. Един умен принципен човек, не би затворил капаците си пред чуждите принципи и дори би променил своите, но това не е с механизма на компромиса, а на принципа на осъзнаването и промяната, която го следва по естествен път.

С чувствата си. Чувствата са невидимите нишки, които оплитаме около душата си. Ако една неистинна емоция вплетем там, сърцето страда и може да погине. Ако сме във връзка, която не ни прави щастливи, приятелство, което иска твърде много от нас, а не дава нищо. Ако има хора, които открито ни разстройват - дори и най-близките ни, нима сме добри към сърцето си, търпейки всичко това? Нима то няма да ни отвърне с бавната си смърт?

С мечтите си. Когато човек мечтае, той влага в тях най-доброто от себе си, едно потенциално Аз, което е свръх неговото - където е по-добър, по-щастлив, иска и може. Енергията, която се излъчва от мечтите ни, е чиста проба магия, защото превръща мисълта в реалност. Никога не бива да забравяме мечтите си, когато сме били млади и сме били на върховете на възможностите си - това, което тогава ни се е струвало на една ръка разстояние, с годините се отдалечава неотменимо и ако не го догонваме постоянно, ставаме и ние бегъл спомен за самите себе си. Мечтата може да не е същата, както на младини, но чистотата на енергията трябва да се поддържа, независимо как се променяме ние. Ако някой застане на пътя на мечтите и иска да ни откаже, с това компромиси не бива да се правят. Моралът ще каже, дали мечтата си струва или не.

Със себе си компромис правим, когато правим всички тези компромиси - с принципите, с чувствата си, с мечтите. Така ставаме една празна черупка, която е приела примиренческо, безволево съобразяване с всички и всичко и която съзнателно поставя себе си настрана от живота. И най-страшното е, че той отминава, без да дава втори шансове да се поправят твърде многото компромиси. Пътищата, които чертаем с тях, никога не мога да бъдат извървени отново и ние да бъдем същите каквито сме били преди.



Да бъдем смели, да отхвърляме това, което ни дърпа назад. Да пестим силите си и времето си за важните неща, които да ни развиват и променят към добро, вместо просто да живуркаме в комфорт. Няма време да бъдем други, няма време да избираме твърде много своята самоличност - с всяко малко и голямо решение, чертаем пътя си и път назад няма. Нека избираме добре битките си и нещата, заради които правим компромиси да останат съвсем, съвсем малко.