Отгледай уверено дете

Невероятно е като се замислим колко „възрастни” проблеми се коренят в най- обикновени „детски” трудности. Повечето затруднения в общуването, в самочувствието, в отношенията със семейството, противоположния пол, околните като цяло се дължат на неправилна самооценка. Тя, както знаем, се формира в най- ранна детска възраст. Тя дори се формира в качествата ни като родители, в които се отразяват собствените ни възгледи, трудности и победи.

Правилната самооценка пряко влияе на самочувствието ни. Кой не би искал детето му да израсте самоуверен, ведър и дружелюбен възрастен, който има хармонични отношения с всички, умее да отстоява себе си, умее да поема критика. Един човек, който не се поддава на влияния, не търси авторитети, където не бива, който знае мястото си в света и има достатъчно увереност да се бори за него. И ако това се случи с всеобщи усилия, можем с да бъдем сигурни, че те се отплатят стократно в едно неочаквано признание, което да ни изпълни единствено с гордост.

Нашето положително възпитание трябва да бъде ориентирано в една единствена посока: Любовта на родителите никога не бива да бъде поставяна под съмнение.
Затова категориите „добър” и „лош” за едно дете не бива изобщо да влизат в употрeба, да не говорим за вездесъщото „ако ( не направиш това ), няма да те обичам ( ще те обичам по- малко)”. Най- силната и трайна в годините увереност на едно дете е, че винаги ще има любовта и подкрепата на родителите си. Ако то направи нещо, което не ни харесва, не е морално или приемливо по нашите критерии – това не означава, че детето е лошо. Това означава, че е сбъркало, а грешките са по презумпция поправими.

Малкото дете отвътре.

Самооценката при най- малките 2- 4 годишните, звучи по следния начин: „Аз съм това, което мама ( и тати ) казват, че съм”. На практика това означава, че каквото ние мислим и казваме за детето, то е единствено това, което и то мисли за себе си. Ако му повтаряме какво добро и послушно дете е, то ще мисли същото и това ще го изпълва с щастие, защото знае, че е добро, което мислим за него. Обратното, ако често повтаряме „ти си лош, не ме слушаш”, това ще го потисне и обезкуражи да бъде добричко. Липсата на самостоятелно мислене и отделен опит от този, който придобива само с нас прави нашите очи, вперени в детето, огледало за неговото самочувствие. И ако си мислим, че „то не разбира”, дълбоко се лъжем – децата, и най- малките, разбират всичко. Не бива да пестим хвалбите си за неговите първи победи – обуване на чорапи, хранене с лъжичка, качване на стълбите. Едно „браво” не коства нищо за нас, но е като златен медал за малките. Съответното на хвалбата – критиката също не бива да се омаловажава, но с нея трябва да боравим внимателно. Че е изцапало, че е обърнало купичката с храната, че счупило играчка – неодобрението e е достатъчно да бъде показано, но без да съдържа оценки и подобни неградивни реплики като: „как можа да го направиш отново” или „защо го направи”. Нужно е да му дадем алтернатива на неговата постъпка – „така трябва/ е добре да се прави”.

Изобщо много зависи от уменията ни да хвалим и да критикуваме. И в двата случая става въпрос за постъпки, а не за характер. Ако едно бъде хвалено по този начин: „ти си най- добрата, най- красивата, най- послушната” едно малко момиченце ще израсне с повишена самооценка, с което не и правим добро. Нужно е да хвалим и порицаваме само конкретното действие – така то разбира отговорността на действията си и че ще получи одобрение или неодобрение именно заради тях. А те подлежат на корекция. Увереността, че прави „добри неща”, това се вижда и оценява дава на мъника чувство за лична значимост.

Малкото дете отвън.

Дори и да не посещава детска ясла или градина, то вече обръща своя поглед и интерес към другите деца и играта с тях става все по- вълнуваща. Този нов вид общуване му носи и нови безценни умения, които ще подсилят или подкопаят вътрешното му чувство за значимост. Започва се от съвсем малък – с прословутото споделяне на играчки и разкриване на най- прости правила. Златното правило, което трябва да внушим на детето, е: „ако правя това, така ще правят и с мен”. И съответно да му покажем, че правилото функционира и на практика. Защото това е принципът, който ще движи и отношенията му като възрастен. Ако дава играчки, ще му дават и на него. Ако не се хапе и скубе, няма да го хапят и скубят. Чувството за притежание е много силно и никога не бива да го подценяваме с насилствено изтръгване на играчка. Нашето мъниче само ще реагира агресивно към другото дете, защото ще смята, че то е източник на нашия гняв и загубата на играчка. Родителският ни авторитет е все още несъмнен. Естествено всяко споделяне на съкровище трябва да бъде поощрено и както му се полага – похвалено. Така детето ни ще расте дружелюбно и щедро към другите. И нека не се месим в детските работи постоянно. Дори и да се стигне до сдърпване и плач – това е, каквото е. често в старанието ние да изглеждаме добри и възпитани, караме едва ли не насила нашето дете да отстъпи при един конфликт, а това не е съвсем честно, ако то има право. Намесата ни би омаловажило неговата личност – „аз съм прав, но щом мама ми се кара, значи моята правота не е важна”.