Отгледай уверено дете - II

По- голямото дете отвътре.

При по- големите деца ( 4-7 г ), които вече чувствително разширяват социалните си умения, се усложняват начините и полето са изграждане на самооценка и себе- увереност. Родителското поведение трябва да е по- гъвкаво и още по- отговорно. Самооценката им звучи така: „Аз съм това, което мога ( имам варианти ) да съм”. Но как да разбере какво може да е – как да се държи, как да взаимодейства със света. Ние трябва да му покажем чрез обуването си с него. Умението качествено да общуваш с детето си е умение, което се заучава и дава плодове цял живот. А също и оставя трайни последици в бъдещото семейство на детето ни. Вече в състояние да връзва смислени изречения, да дава оценки, да размишлява и да вниква в логиката на света и събитията – това бележи и началото на нашето общуване с детето. Ако отделяме по малко време всеки ден, на разходка, след градина или след някое филмче да разговаряме с малчугана, това ще помогне да опознаем детето и да ни улесни в общуването ни.

Какво искаме ние самите от един разговор – да бъдем внимателно изслушани, да получим адекватен отклик и да стигнем до общо заключение или от породен спор да излезе градивно решение. Това е същото, което иска и детето. Да имаме търпение и желание да разберем още криволичещата му мисъл, да реагираме сериозно и с мисъл. Ако има емоционален проблем, след кратката утеха, да се опитаме да разберем чувствата му, да дадем съвет с необходимото уважение към естеството на случката. С искрен интерес да слушаме неговото бърборене, да се смеем, да пляскаме с ръце – всичко, което правим и с възрастните. Всичко това бележи едно качествено общуване с детето. Така то знае, че чувствата му, мислите му, самото то, е важно и значимо в нашия живот и ни е интересно по един нов начин, „като големите”. То вече не е неделима единица от нас, то има свой свят, който ние трябва да разбираме, уважаваме и да оставяме пространство в него.

По- голямото дете отвън.

В тази възраст ние не сме вече целият му свят, само помагаме на детето да се развива в своя собствен. Това леко отдръпване не се случва лесно и с охота от нас, и от него. Знаем, че колкото детето е емоционално зависимо от нас, толкова и ние – от него.

Затова ето някои често срещани грешки, които правим при този преход:

„Ние” вместо „тя” / „ той”. Като бебе – да, правим го, защото несъзнателно свързваме себе си с детето, което има нужда от това. „Ние папкаме бананова каша”, „Ние вече ходим на ясла”. Но едно 4- 5 годишно дете има достатъчно развита самоличност и си заслужава собствено 1л. ед. ч. в разговорите с възрастните.

Говорим вместо него – при среща с възрастен на улицата, обичайните въпроси са: „как се казваш”, „на колко си годинки”. Детето често веднага се затваря, търсейки отговор и начин на реакция от отработените досега. И ако се забави с две- три минути, веднага се намесваме и отговарям вместо него. Да оставим да помисли, да му подскажем, ако е забравил на колко е години, но да не отговаряме вместо него.

Насилваме го да е по- общително. Децата са различни – едни са разговорливи, отворени, „отракани”, на други им трябва повече време да свикват с непознатите. Нека да уважаваме тези черти от характера. Ако се срамува, да не го натискаме да е най- отпред или да отговаря първо на тържеството. Така то неминуемо загубва себе си между това, което е – срамежливостта, и това което трябва – смелостта. Именно смелостта то трябва само да намери в себе си.

Ние сме просто на всяка крачка. Все още плътно следваме детето в неговата игра, ежедневни навици, запознанства и контакти. Казваме му постоянно какво да прави, как да го прави или просто го правим вместо него. Да го оставим малко на спокойствие – да тръгне смело към непознато дете и само да контактува, да избере само играчки и да си играе както иска, а не както трябва или както е според упътването. Още даваме храна в устата, обуваме чорапите сутрин, когато няма време. Детето трябва да овладее само ежедневието си, да е господар на света си, а ние само да му откриваме възможности и да подкрепяме в първите опити.

Публично го критикуваме, лепваме етикети и позволяваме да го правят. Няма по- голям удар за едно дете от публичната критика. С това и малкото самоувереност се изпарява с укорителните погледи не само на мама, а и на околните. Да го спестим, но непосредствено след повода за критика да поговорим и да обясним, какво се е искало от него и къде е сгрешил то.

Много честа грешка – приучване към самостоятелност много отрано. Детето има нужда от нас и то само подсказва кога и в каква степен. Доказано е, че тези деца, рано отделени, порастват неуверени възрастни, защото са били съвсем малки. Когато са се съмнявали в любовта на родителите си и никога на се били убедени вътрешно в нея.

По- голямото дете иска да изпъква и да се различава от другите деца. Можем да обърнем внимание на неговите таланти и умения. Да го запишем на курс или школа, което да му даде поле за изява. Това задължително е свързано с подкрепа, интерес и ангажираност с мероприятията, концертите, всички изяви, свързани с неговите интереси.

Има думи, към което всички хора, и малките, и големите са чувствителни – комплиментите. Защо детето да не заслужава искрен комплимент? „Много ми харесва как си облякла куклата си”, „Къщата, което си построил с конструктора, е чудесна, защо нямаме и ние такава”. Това са дребни жестове, на които трябва да сме щедри. Ще поласкае детето и ще го убеди в неговите способности. То ще бъде уверено, че прави нещата добре, това се харесва и оценява. И всичко с мярка, защото повече не означава по- добре.

Възрастта на емоционално отделяне от родителите има тънка граница, но ако се вглеждаме и вслушваме, без да подценяваме страховете на детето, но и без да се поддаваме на хитруването му, можем да усетим кога приближава.

Възпитаването в увереност е постоянно съпроводено с вглеждане в себе си и преодоляване на собствените ни проблеми, ако установим такива. Самите ние, порасналите деца, имаме ли достатъчно увереност – можем ли свободно да контактуваме, да приемаме критика, да се изявяваме и утвърждаваме сред околните? Има ли нещо останало от срамежливата седмокласничка? Това помогнало ли ни е в живота, искаме ли същата неувереност и за децата си? Защото най- ефективен остава личния пример. Нагледното демонстриране на думите е най- убедителния урок за всеки – и дете, и възрастен. Ако сме дружелюбни, открити, усмихнати и изпълнени с вяра в силите и възможностите си – такива ще растат и нашите деца. А гордостта един от друг е гарантирана и за през годините.