Работно място: Затвора

Знаете ли какво е „пенитенциария”? Аз го разбрах преди 16 години: „място за покаяние”.
Замисляли сте се какво е да си пенитенциарен служител, при това от женски пол? И кога ли всъщност си даваме сметка, че – освен лишени от свобода, всеки затвор и затворническо общежитие има своите цивилни служители – социални инспектори и психолози. Немалка част, от които, поне половината, са жени.
Работила съм в два от българските затвори; без да изпадам в детайли, реших да споделя част от ежедневието на цивилните пенитенциарни служители. (Междудругото, те са в непрекъсната взаимовръзка с полицаите в МЛС, иначе работният процес не би бил възможен.)

Професионалният празник на всички пенитенциарни служители е 29 януари.
Ето за какво става дума. След освобождението на страната ни от турско робство, „наследяваме” старите турски затвори – с ужасяващи битови условия, строга изолация, с многобройни помещения за изтезания. На 29.01.1879г императорският руски комисар Дондуков-Корсаков утвърждава Привременни правила за учредяване на затворите, които предвиждат грижи за здравето на осъдените, настаняването в болница, ползването на безплатни лекарства, адвокатска защита, свиждания, кореспонденция.

По времето на Александър Стамболийски пък започва изграждането на първите български затвори. Именно Стамболийски, през 1922г-1923г приема Закона за работа на затворниците и правилника за прилагането му. На разговорен език, най-общо, ако си лишен от свобода и се трудиш, всеки два работни дни „приспадат” 3 дни от изтърпяваната присъда.

Съгласно европейска статистика, ако населението на дадена държава наброява 7 млн. души, то броят на изтърпяващите наказание „лишаване от свобода” би бил средно 7000 – 7500 човека.

Известно е твърдението, че ситуацията в детските интернати, в старческите домове, в психоболниците и в затворите разкриват ситуацията и в съответната държава като цяло. В нашите места за лишаване от свобода работните и битовите условия не са добри. Уверявам Ви обаче, че мнозинството от персонала се подбира качествено и че, доколкото позволяват условията, служителите дават всичко от себе си. В затворите работят действително опитни, доказали се специалисти.
Социалните инспектори и психолозите са служители, изпълняващи в МЛС немалко и разнородни функции. Те не са просто възпитатели и душеприказчици, а, особено ако си вършат работата от сърце, представляват връзката на настанените в МЛС със света и, доколкото е възможно, оказват влияние за равновесието и спокойствието в затвора.

Категориите лишени от свобода са много и, като цяло, работата с тях не е лека - особено ако не съумееш да ги накараш да те приемат. Затворниците, подобно на децата, имат изключително точен „радар” за човека отсреща; бързо разбират какво „минава” и каво не, преценяват характера, манталитета, нагласите ти. Ако проявяваш добронамереност, държиш се нормално и следваш правилата, в повечето случаи общуването би било по-лесно.

Затворът е добра школа за каляване на характера и за себепреценка. Изключително подходящо място е за провеждане на групови занятия. Добрите психолози извършват наистина значима работа в МЛС; общата им дейност със социалните инспектори подпомага ресоциализацията на изтърпяващите наказанието „лишаване от свобода”.

Жените служители в българските затвори отдавна не са прецедент. Те се трудят наравно с мъжете, а нерядко се оказват и по-стабилни психически от силния пол. Да не забравяме и факта, че в няколко от затворите има училища ( в които половината от преподавателите са жени). Възможността да се ограмотиш и да овладееш следваща образователна степен е неизменна част от облика на местата за лишаване от свобода у нас.

За да станеш пенитенциарен служител, преминаваш през специализирано обучение, а след успешното полагане на изпитите, съществени са първите два-три месеца редовна служба. Ако решетките, тежката специфична атмосфера и проблеми, ежедневният контакт с лишени от свобода... не се окажат бариера, вероятността да се приемете взаимно със затвора е реална.

Винаги съм се питала защо медиите и обществото почти забравят за пенитенциарните служители, а когато се заговори за затвора – обикновено контекстът е неприятен. Вероятно поради очевидното естество на дейност... Но при все това служителите в МЛС заслужават адекватно отношение и благодарност.

Аз вече не съм част от персонала на затвора; пиша тези няколко реда, тъй като много бих искала да изразя уважението си към хората, служещи в МЛС – трудът им наистина не е лек; понякога именно чрез тях, дори и в затворите се случват добри неща.