Помниш ли...

Дъвката „Идеал“, традиционните „Паста и боза“ в сладкарницата, билетчето от 0.06 лв за пътуване в градския транспорт;

Панаирите/съборите, стрелбищата, дъвката „Би-Бит“, захарните пръчки, топчетата; захарния крем (бял, жълт, розов) – който се продаваше, дойдеше ли цирк; сиропа, жълт и червен – от 0.05 лв и от 0.10 лв, който (поне в Плевен) беше неизменна част от летния уличен облик;

Събирането на обвивки от бонбони, шоколади, картинки от дъвки, на салфетки, значки, марки;

Железарския магазин и „Плод-зеленчука“, както и „Валентина“, „Детмаг“, „Супермаркет“; „ХоРеМаг“-а на село;

Малките ателиенца, в които вещи лели ловяха бримките на майчините ни чорапогащници;

Уокмена, касетофона (с касетките), дискетите, видео касетите – и видео апаратите, грамофона ( с малките и с големите плочи); пишещата машина;

Предаването на амбалаж – и възможността да си „купиш“ нещо за тяхната равностойност (по 0.10 лв, примерно, бяха бутилките от „Швепс“ – а ); събирането на билки – и предаването им в съответните пунктове през лятната ваканция;

Т. нар. „Точка“, т.е. радио точка, която задължително присъстваше в домовете ни и във всяка класна стая (нерядко, директорът в нашата гимназия правеше обръщение по нея, както и се съобщаваха важни за училището събития);

Физ-зарядките, които започваха 15 минути преди началото на всеки училищен ден; сините престилки с бели якички (еквивалент на сегашните униформи в някои училища. Между другото, изключително практичен метод за ходене на училище, няма как да изпадаш в паника: „Олелее-е, ама какво да си облека днес?!“); чантите, с които ходехме на училище (раниците изобщо не се използваха за учебни цели);

Лексиконите, спомениците, тетрадките със стихове и рисунки, телеграмите; изготвянето на хербарии през лятната ваканция; поддържането на читателски дневник;

Приема в чавдарската, пионерската, комсомолската организация; съботниците – веднъж месечно почиствахме училището и района му;

Стационарния телефон (нямам представа как, все пак, съм подхващала и поддържала любовен живот без мобилния си ) и по-евтините разговори след 21.00 и преди 07.00 часа;

Висенето по срещи (без мобилен телефон няма как да знаеш къде е другият, не само от любезност, а и от принуда трябва да проявиш търпение );
двуседмичното Военно обучение в десети клас;

Ходенето през октомври на бригада, за минимум две седмици (брали сме домати, чушки, грозде, лук, ябълки; имах приятели, които ходеха и на лагер-бригади, т.е. с преспиване, примерно в Казанлъшко – за бране на розов цвят). После, горди с изкараното, ходехме на дискотеки и кино;

Писането на писма и трепетното очакване на отговорите им; поддържане писмовна кореспонденция с другарче от Източна Европа и/ли от някой край на България; аз си пишех с Александър от Ростов на Дон и с Елена от Малко Търново;

Липсата на деца в градовете по време на ваканциите (всички си отивахме на село);

Пролетните градски състезания между училищни отбори по шах, футбол, волейбол, плуване, спортна гимнастика (ако някъде все още ги има, Слава Богу!);

Природата в близост и до големите ни морски курорти (представяте ли си какви са били преди две десетилетия Слънчев бряг и Златни пясъци?!); полянките, парковете, всички места за отдих (в града, край морето и в планината) – където заедно с детето ти може да ходите боси (понеже няма следи от кучета, както и липсваха хартийки, шишета, угарки...);

Манифестациите: на 01 и 24 май например (след които задължително се ходеше на сладкарница, на ресторант или на гости);

Паметният 10 ноември 1989 г. ме завари в горните класове на гимназията. Надявам се и вярвам, че за много по-добро оттогава насам нещата се променят, ние се променяме – или поне огледалото така повелява...
Не смятам, че, казвайки: “Помниш ли....“, у мен проговорва носталгия по СОЦ-времето, наистина не е това. По-скоро, имам мили, но трезви реминисценции за себе си и поколението, което в момента започва 40-тото си десетилетие. От друга страна, давам си сметка, че вероятно връстниците ми, живеещи в по-малки населени места имат по-непринуден „досег“ с много неща от реалността.
Опитах се да побера в няколко реда част от онова, което олицетворяваше детството и юношеството ни в края на 80-те (когато думата "тийнейджър" не се използваше) и което характеризираше ежедневието ни. Няма как да съм изброила всичко (пропуснах казармата, многогодишното чакане за закупуване на кола, детските влогове – които милите ни баби и дядовци правеха на наше име и много други). Това, което всъщност наистина ми липсва, е непреднамерената любезност между хората, уважението към институциите и по-възрастните, спокойствието, с което нашите родители посрещаха дните.

Бих искала децата ни да имат усещане за сигурност, да растат сред обич и топлина – но чувството за безнаказаност и незачитането на традициите и реда да не са сред техните характеристики. Времето е различно, ние - също, но изконните ценности няма как да се променят за едно- две десетилетия. Или поне не бива.