Изчезват ли занаятите?

Преди време една баба от нашия блок ме помоли следното: „ Ти си младо, ходиш насам- натам, я виж, дали има още някой да ми поправи чадъра?” Понеже знам, че има ниска пенсия, не й казах: „Защо не си купиш нов?”, но признавам, това е първото, което му хрумна. И се сетих, че преди време имаше един човек, който носеше кашон, на който опъваше спици на чадъри и чакаше клиенти на малкото си трикрако столче. Отдавна не съм го виждала...

Замислих се, изчезват ли занаятите от този вид?

Поправка на чадъри, шапкари, часовникари, обущари, ваксаджии. Тези дребни, бих казала дори градски, занаятчии вече почти не се срещат. Цунамито от евтини китайски стоки заля поголовно света и ние не правим изключение. Щом от Китай се внасят мартеници и български детски книжки на половин цена, какво повече остава да добавим. Евтината стока печели. Дори и да имаме желание да стимулираме местните занаяти, цената си казва думата. Но смятам също така, че има все още хора, които държат на старите си часовници и качествени обувки. Може би вече няма кой да им ги лъсне на улицата, но поне ще ги дадат на ремонт при някой обущар. Градът по правило се развива много по- бързо. Новото, евтиното, лъскавото - то винаги ще бъде предпочетено.

Ами традиционните занаяти?

И те ли са изчезващ вид? Една разходка из Етъра, Троян, Трявна или Самоводската чаршия във Велико Търново ще ни убеди в противното. Дюкяните са пълни, всички гледат, снимат, разпитват. И то с искрен интерес и страхопочитание към майсторлъка. Но рядко купуват. Може би чужденците правят изключение и в тях са надеждите на занаятчиите.

Но ако се замислим, за спомен ще си купим малка дърворезба или чан, може би тъкана чанта, но кой ще си купи седло, котел, ще иде на точилар за кухненските си ножове? Някои занаяти просто са архаични. Създадени според нуждите на бита на българите преди сто- двеста години – сега същият този бит ги унищожава. Да, тези занаяти са почти на изчезване.

„Занаят не се учи, той се краде”

Пазарът толкова се е свил, че занаятчиите дори вече не обучават калфи. Страх ги е, че младите само се домогват до тяхното „ноу-хау” и бързо ще го превърнат с изобретателността на младостта в печеливша стратегия, в която губещите ще са старите майстори. Надяват се само да запалят по занаятчийството децата и внуците си. Успеваемостта им е толкова висока, колкото успешна е всяка приемственост в поколенията.



За щастие, напоследък се забелязва своеобразен ренесанс на ръчно правените уникати. Готвенето в глинени съдове отново печели приятели, както декоративната керамика, тъкачеството – заради новата вълна етно мода. Дърворезбата е скъп, но много предпочитан подарък. Ръчно тъканите губер са непреходна красота за всеки дом, колкото и революционни и евтини материи да излизат. Интересът сред младите хора е силен. Още повече, че напоследък има и много семейни хотелчета или къщи за гости, които разчитат на старовремския уют и го внасят именно със занаятчийските изделия. Има хоризонти пред традиционните занаяти, определено. Но тук е историческия момент за занаятчиите да се огледат малко по- внимателно в модерния свят.

Нищо не умира, ако променя формата си.

Ако се върнем на ръчно тъканите губери – освен, че всеки е уникален и неповторим, той е и един грандиозен труд, който не всеки иска да заплати. Факт. Но ето, че по- малките пъстри килимчета за пред банята са много търсени. Със сигурност във всеки занаят се крие ключът към неговото оцеляване. Нещо, което е нетрадиционно като продукт или техника, може да се окаже печелившата стратегия. Дърворезбарят може да прави дървени играчки, например – предпочитани сред много майки пред съмнителните пластмасови.

Както за всеки бизнес, и тук важат няколко принципа – обща визия за бъдещето, перспективи за развитие, инвестиция в иновациите и качествените материали, обновяване на асортимента, според пазарните нужди. И малко повече реклама и помощ от държавата. Една кампания, повече от кухото „Изберете българското”, може да възроди занаятите, да ги модернизира и популяризира не само сред чужденците, а и сред младите. Да спрем, без да се замисляме, да купуваме китайските стоки, а обърнем поглед към нашите си продукти. Става дума все пак за традиции и българщина, които трябва да пазим и предаваме напред. Залогът не е малък.