Коледни пости - Ден 37:
В доброволното ограничение се крие път към свобода. А към какво води тя?

Днешният ден мина като на кино. Заради това, че е работен, предколеден, гледах да свърша всичко, което зависи от работното време на другите – пощата, куриерите, някои магазини. Отделно голямото дете имаше последното си коледно парти, а на малкото му расте последен кучешки зъб и не ме остави нито до печката да припаря, нито до компютъра. Едва сега заспа, а моите хора бяха на омлети. Липсват ми яйцата в тази си роля – царете на аламинута са те.

След тях по бързина нареждам ориза. С вашите рецепти той се доказа като любимец на домакините, които искат бързо и вкусно ястие, което търпи и много допълнителни вариации. Признавам, той е и моят фаворит в това отношение.

След днешния ден, вечерта едва имах сили да готвя. След три сериозни омлета, запържих малко лук с гъби. Като започнаха да пускат сок, сложих две супени лъжици брашно и бързо долях с топла вода. Не е кой знае какво това ястие, но става за 15 минути и е вкусно.

Днес съм се сетила за една приятелка. В един момент от приятелството ни, тя работеше като луда, по 18 часа на ден. Изпитваше мазохистична наслада от недоспиването, от недохранването, от измъчения си външен вид. Понякога едва държеше очите си отворени. Всички я съветвахме да не си го причинява и я питахме, защо го прави. Целта й беше да отиде на екскурзия в Рим. Работеше, спестяваше, от всичко се лишаваше, само и само да събере сумата, за екскурзия през октомври. Тогава си беше наумила. Е, отиде. Отиде за седмица и се върна с покъртителни снимки. Не искаше нищо да разказва, но светлината, която струеше от снимките й, Рим е великолепен декор сам за себе си, просто беше потресаваща. И така, спомних си за нея точно сега. Когато копнея да се освободя от поста и да усетя тази чиста радост от свободата, след дълго лишение.

Днес в автобуса, спомняйки си за нея, си мислех, какво все пак означава това – постът да те води към някакво пречистване и макар да не обичам тази дума, възвишеност, за който го прави от религиозни подбуди - и към радостта от Рождеството на Сина Божи. Моят пост, пак да спомена, не е религиозен. Не съм се причестявала, изповядвала преди поста и не съм търсила одобрението и благословията на Божи служител. Не съм срещала много достойни такива през живота си и не им търся съдействието, особено за подобни неща.

Но и наблюдавам какво се случва, ден след ден, тази обедняла трапеза, лъкатушещи мисли и настроения.



Веднага бързам да кажа, че нито за миг не съм се чувствала длъжна и съответно нещастна, в онзи смисъл, когато едно нещо, мине ли от „искам” към „трябва”, вече е омразно. Не, радвала съм се на всеки ден, освен на един или два, че постя, че споделям с вас и получавам мили думи и внимание. Свободата, за която говоря е друга.



Вкопчването в нещата, хората, емоциите си – сами и доброволно влизаме в тези „затвори”. В тези ограничения, откривам едно самоизтезание, един мазохизъм. Една доброволна нищета на душата, наложена с надеждата, че това мъчение ще ни изведе към нещо по- добро от нас самите, ще ни изведе от границите на съществото ти и ще ни направи, ами да, по- свободни.



Така в това самовглъбяване, в самоотделянето ни, подложени на доброволно измъчване, което никой не разбира, оставаме сами. Сами с една екзестенциална, безбрежна самота, която нищо и никой не може да запълни. Освен една миниатюрна надежда.



То е нещо съвсем ново, чисто и съвършено. То може да е Синът Божи, както знаем, плътското в него е нищожно – Той е въплътено Слово, Той е Любов. Може да е отваряне на третото око за макар едно мигване. Нирвана или състоянието, в което изпадат танцуващите дервиши. Може да е толкова много неща. Силата, с която насочваме новородената енергия, е толкова силна, че ослепителни ясно разбираме, че всичко това не само си е струвало, но то е ключът, то е начинът да вникваме в нещата и същевременно да се издигаме над тях. Да не се привързваме и вкопчваме, а да оставяме да преминават и да сме свободни. Макар и илюзорно да е, макар за малко.