Ърнест Хемингуей - драматичната съдба на писателя-бохем

„Днес – това е само един от дните, които трябва да изживеем. Но какво ще се случи в бъдещите дни, това ще зависи само от това, което направим днес.“

Ърнест Хемингуей е един от малцината хора на изкуството, чиито живот е може би много по-обсъждан от творчеството му. Не защото книгите му не са вълнуващи, напротив, а защото неговата личност е толкова ярка, че не би могла да премине през живота тихомълком, в унес над пишещата машина и белия лист. Той е шумен, бохем, винаги в центъра на събитието и, разбира се, с чашка в ръка.

Роден на 21 юли 1899 г. в епохата на т. нар. "Изгубеното поколение" между двете Световни войни и Голямата депресия. От малък Хемингуей има афинитет към спорта, лова, риболова. Той нерядко се подлага на рискове, като на младини е бил известен повече с избухливия си и горд нрав, както ис ъс склонността си да украсява подвизите си, отколкото с творбите си. След краткотрайна кариера като репортер Хемингуей се записва доброволец в Първата световна война и е разпределен в Италия, където е ранен и получава за подвиг на бойното поле медал за храброст. В болницата започва романът му с медицинската сестра Агнес, любовна история, основа на "Сбогом на оръжията" - 1929 г.

„Ако двама се обичат един друг, това не може да има щастлив край.“

През 1920 г. се жени за Елизабет Ричардсън, която споделя любовта му към пътуванията, приключенията и бохемския живот. Двамата заминават за Париж и се установяват в центъра на интелектуален кръг - Езра Паунд, Гъртруд Стайн, Ф. С. Фитцджералд и други представители на "изгубеното поколение" американски автори. Тази дружба повлиява много на стила му, макар след време да се изпокарва с всичките.


Преди корида в Памплона

През 1926 г. излиза първият му голям роман - "И изгрява слънце". Там ясно личи любовта му към Испания и културата й, особено борбите с бикове. Романът печели голям успех, защото налага нов стил на писане и е блестящо изобличаване на "изгубеното поколение" - отчаянието, безсмислието, невъзможността цяло поколение "повредени" от войната хора да обичат, разочарованието от следвоенния свят. Тема, с което тупти сърцето на Америка по това време.

„Щастието при интелигентните хора е най-рядкото нещо, за което знам.“

Следва установяване в Кий Уест, САЩ, развод и нов брак, а през 1929 г. излиза "Сбогом на оръжията". В Кий Уест той пише няколко книги: "Смърт след пладне” - 1932 г, , Зелените хълмове на Африка” - 1935 г., ( от която е цитатът: “Цялата съвременна американска литература води началото си от една книга на Марк Твен, наречена “Хъкълбери Фин...” ), “Да имаш и да нямаш” - 1937 г.


Винаги в центъра на събитията

Хемингуей е силно впечатлен от Испанската гражданска война, както много интелектуалци и заради любовта си към Испания и бикоборството, преживява тази война много силно. Става военен кореспондент в Мадрид, жени се отново и написва "За кого бие камбаната" - 1940 г. - нов връх в кариерата му.

„Всичко, което е далече от морето, е провинция.“

В тази година се ражда нова любов у Хемингуей - Куба и дълбоководния риболов. Купува къща там, но не е щастлив - пие все повече, писането не му върви и се развежда за трети път. През 1944 г се жени за четвъртата си жена, но спадът в кариерата му е очевиден.


През 1952 г. написва "Старецът и морето" - романът, донесъл му Пулицър и неоспоримо място във върховете на световната литература. Макар фабулата да не е особено богата - един моряк, една лодка, океанът, той е квинтесенция на стила на Хемингуей и всичко, в което вярва. След Пулицър, през 1954 г. той печели и Нобеловата награда за литература. По това време той самият е с диагноза чернодробна цироза и лекарите не дават оптимистични прогнози.

„Реалността е илюзия, породена от липсата на алкохол.“

След лекуване на депресия с електрошокове, самолетна катастрофа в Африка, очевиден алкохолизъм, Ърнест Хемингуей се самоубива с ловната си пушка в дома си в Кечъм, Айдахо на 2 юли 1961 г.

Противоречива личност, живот, белязан с много драми, върхове и спадове - това е Ърнест Хемингуей. Славата и безспорният му талант му носят 4 брака, алкохолизъм, който пък белязва живота и на двама му сина, единият също алкохолик, а другият наркоманизиран травестит, умира в затвора. Внучката му Марго Хемингуей също се самоубива през 1996 г. Говори се дори за "проклятие Хемингуей", от което сякаш всеки наследник на великия писател или трагично намира смъртта си, или не може да се измъкне изцяло от миналото и има сериозни лични проблеми.

„Човек може да бъде унищожен, но не и победен.“

Това, което отличава Хемингуей от много велики автори, освен всичко друго, е единството между живот и творчество. Всеки един герой сякаш е самият той или някой, който е могъл да бъде, но реалността го оставя верен на себе си докрай. И в най- дълбоките си кризи и развалени любови и приятелства, той пише със симпатия за човешката същност - с тъжно озлобление за несъвършенствата й, с привидно примирение към съдбата и нищожността ни пред нея, но винаги с някаква скрита енергия, че все нещо още предстои и то може би ще е не добро, но поне поносимо. Всичко това изразено с неповторимия му стил на писане - лаконичен, пестелив, с толкова много недоизказано, което кара читателя сам да рови в душата си и да попълва каквото липсва. Той оставя тежко наследство на децата си, но светло и незабравимо на милионите си читатели.