Вечерята – време и място за семейството

Аз нямам наследени родови привички и традиции, нито съм от хората, които си спомнят с умиление за детството си. Вероятно заради това, откакто се помня, от съвсем малка, искам да създам свое семейство.
Имах две приятелки, семействата им много се различаваха. Бащата на едната имаше златни ръце и макар той и жена му да бяха обикновени работници, парите винаги им стигаха. У тях беше уютно и патриархално.
Семейството на другото момиче бяха хора на изкуството. В апартамента им цареше изискана и топла атмосфера. Особено много ме впечатляваше начина, по който те честваха празниците: с отворени сърца, спазвайки традициите, събрани всички около масата.

Всички (или поне тези от нас, които са чели „Под игото”) помним началната сцената, в която цялата фамилия на чорбаджи Марко се е събрала около масата и вечеря. Някои от нас пазят конкретни свои детски спомени за подобно ежедневно (или поне по поводи) събиране около трапезата, други – не съвсем... И все пак, дали за яденето ни е думата или не само. И кое всъщност изгражда гръбнака на семейството: печеленето на средства, общият хладилник, плащането на битови сметки, създаването на деца, проблемите, съседите, приятелите, фотографиите... Едва ли. Или поне – не, не само това. Семейството, бидейки „основна клетка на обществото”, през последните години променя динамично облика си. На първо място: защото повечето двойки не предпочитат брака, а съзнателно го избягват. От друга страна, казват, не халките и подписа са, които изграждат здравината на една връзка.

Размишлявайки за тезата, че мъжете са от Марс, а жените – от Венера, отново се сещам за разумното водещо начало у едните и за емоционалното – у другите. Напоследък обаче и това вече не е аксиома, а теорема, тоест, подлежи на опровергаване и доказване. Защото част от представителите на мъжкия пол са призвани да отглеждат деца (забелязвате ли колко татковци са сами с децата си в парка?) и да домакинстват, докато половинките им печелят и държат руля.

По моему, семейството/връзката се базира на няколко изконни начала: любов, доверие, общи интереси и цели, споделяне. Изчезне ли което и да е от изброените, нещата вече не са същите. Не зная дали тръпката е най-важното между двама партньори, имам само 13-годишен опит и все още не съм я изгубила – та да разсъждавам по повод загубата й, но съм убедена, че споделянето и доверието са най-необходими за всяка двойка – била тя семейна или базирана на съжителство.

Подреждането на трапезата, покривката /а не мушамата!:) /, вазичката, свещта, салфетките, приборите, чиниите и чашите, панерът за хляб, столовете на татко, мама и децата, отдалечеността от телевизора... – какво му трябва повече на човек... Освен друг човек, с когото да сподели всичко това, деца, които да им пречат да си чуят приказката, ставането и донасянето на това-онова, сервирането и, но не на последно място, миризмата и топлината на понятието „вкъщи”.

Вечерянето и вечерята като процес са начина, мястото и времето, които създават традиции и умения за общуване – дори и у децата ни. Всъщност именно традициите са, които се предават от родителите на децата и които, наред с любовта, превръщат съжителстващите в семейство.

Споделянето и шегите, сериозните разговори и разрешаването на въпроси се случва именно около масата. С течение на времето децата порастват и, в крайна сметка, се оказва, че няма кой знае какви потайности, които не бива в тяхно присъствие да се коментират. Напротив, по време на „вечерянето”, при обсъждането на семейни дела, включването и на децата в тяхното коментиране ги приобщава по-пълно към семейството и ги прави по-отговорни и някак по-горди (защото са пълноправни, наред с възрастните, и защото, неочаквано, се е оказало, че тяхното мнение е необходимо). А и да не забравяме, че децата ни, техните привички, характер, разбирания до голяма степен са отражение на случващото се вкъщи. Спокойствието и сигурността на понятието „у дома” се гради и на на пръв поглед не така значимия процес, наричан от някои „ядене”, за мен оставащ си неизменно „вечеряне”.