Какво ще кажат хората?

Колко пъти сте чували този въпрос да излиза от устата на майка ви, баба ви или друг близък човек? Колко пъти сте се съобразявали с другите, заради мнението им? Колко пъти сте се отказвали от нещо, което сте искали, за да не давате повод за клюки... Колко пъти сте се показвали не каквито сте в действителност, а каквито се очаква да бъдете?

Мнението на другите като пътеводител

В миналото моделът на поведение се е определял именно от представите на околните за правилно и погрешно, за приемливо и неприемливо, за допустимо и недопустимо. Колкото и съвременни, и напредничави да сме обаче, една част от нас и сега продължава да спазва „благоприличие” за пред „другите” – онези други, които се бъркат в живота ни и определят какво можем и какво не можем да правим, дават ни оценки, не ни спестяват коментари, изопачават истини, пречупват нещата през собствените си представи и убеждения. А ние, без да осъзнаваме колко безсмислено е да се съобразяваме с хора, които малко или никак не познаваме, започваме да живеем според техните правила.

Защото така са ни учили...

Защото наистина сме чували толкова много пъти, че е важно какво ще си помислят другите за нас, че твърдо вярваме в това. И умело се научаваме още от малки да играем роли, да бъдем учтиви с хора, които са ни откровено неприятни, да благодарим на досадната леличка, която ни е дала подарък, който не харесваме, да се извиняваме, дори когато не сме виновни, да се усмихваме, когато ни се плаче... Да казваме, че сме добре, когато не сме. Да крием най-неприемливите си тайни, слабостите и несполуките си и да изтъкваме само и единствено успехите си. Учим се да подмамваме с фалшива външност и да прикриваме тъмнината в душата си, а най-много от всичко пазим от хората болката си. Онова „аз”, за пред другите, което показваме пред света, често няма нищо общо с човека, който сме в действителност. Просто защото хората одобряват само успехите и са безпощадни към грешките ни.

Социалният живот като фарс.
За да бъдем приети и да не ни одумват, от сутрин до вечер спазваме чужди правила и норми. Отживелица или не, все още има хора, които от малки се възпитават по този начин и когато пораснат, те сключват брак без любов, за да не бъдат самотни родители, или не се решават да напуснат съпрузите си, за да не им лепнат статуса „разведени”. Не смеят да повишат тон, за да не чуят съседите и да не „станат за срам”. Предпочитат безмълвното нещастно съжителство пред това да „направят сеир”. На практика се лишават от всякаква емоция и риск, за да не изгубят така желаното им чуждо одобрение. Живеят според представите на съседи, близки и непознати... но къде остават самите те?

Къде е границата?
Разбира се, като част от обществото, се налага да се съобразяваме с някои негови изисквания, но все пак заради него не бива да пренебрегваме себе си и да се превръщаме в чужди на нас самите хора. Не бива и всяко наше действие да е продиктувано от това дали ще получим одобрение или критика, дали ще сме приети или отхвърлени, дали ще станем за смях и ще ни се подиграват... Това би означавало, че живеем нечий друг живот, но не и своя собствен. И ако мама, баба, и други наши близки са били принуждавани да следват този модел, то вие можете да го разчупите, като отстоявате своите принципи. Или казано по-просто, щом спрете да се „връзвате” на останалите, и те ще спрат да се занимават с вас и ще се насочат към някой друг, който все още не се е научил да живее не заради другите, а заради себе си.