Доверието – нещо крехко

Доверието е мехлем за душата в изтощителния лабиринт на човешките взаимоотношения. То е крехко като цвете, но когато го има, живеем в хармония. Придобиваме чувството, че в неустойчивия свят има островчета на стабилност. Когато изчезне, настава хаос в душите ни.

Мой приятел казва, че при среща с непознат първо му дава доверието си в аванс – ей така, без причина, просто, защото другият отсреща заслужава този шанс. Не го ли оправдае, го губи завинаги. Според мен това е доста крайно. Но е факт, че дълбоко доверие между двама души се гради бавно и дълго, то се доказва с ежедневни постъпки, а се руши твърде лесно, с един замах. Или най-малкото се посява отровното зрънце на съмнението, което като троянски кон превзема отвътре крепостта на безусловната вяра в другия.

Какво значи да имаш доверие в някого? Да си сигурен, че той няма да те предаде, да те измами, да злоупотреби с това, че си го допуснал опасно близо до себе си. То е да вярваш на нечии думи като на нещо вече случило се, без сянка на съмнение.

Не говоря за онази елементарна вяра в хората, която определяме като наивност. Дозата недоверие е нормална и естествена при малко познати хора. Това са част от предпазните механизми, изградили се у нас в течение на времето. Това е плодът от горчивия ни опит и натрупаните разочарования. Няма човек, неизпитал тръпчивия вкус на измаменото доверие. Склонен е да обвинява себе си за това, че се е излъгал в очакванията си, че е повярвал в някого.

Има хора доверчиви по природа, има други – вечно съмняващи се. Прекалената доверчивост ни прави уязвими и беззащитни. Прекаленото съмнение ни кара да се затваряме в себе си, да не допускаме лесно другите и от това – да изглеждаме студени и дистинцирани.

Не е лесно да повярваш безусловно на друг човек, след като има приказка – „аз на себе си не вярвам, та камо ли на друг“. Ала и да се живее в състояние на „изопната струна“, на подозрителност е мрачно и тревожно. От една страна все пак става въпрос за характер – знаем го оня Тома Неверни, останал от библейските истории като символ на човека, който имал нужда от доказателства, за да повярва в каквото и да е. Е, доверието в житейския му смисъл също си е стабилно стъпило на материална основа – това са постъпките, жестовете, покритието между думи и дела, духовната близост. Това са всички онези количествени натрупвания, довели до качествените промени в отношенията ви.

Трудно се дават съвети на кого и кога да повярваш – има хора, които печелят доверието на другите бързо и лесно, това е нещо като талант. Кой знае къде е разковничето – в открития поглед и способността да гледат в очите, в лъчезарната открита усмивка или в уверения спокоен тон. Ала дълбокото доверие се ражда от изминатия заедно житейски отрязък. То е съставката, без която няма здраво приятелство, няма и истинска любов.

С годините човек става по-резервиран, все по-трудно сваля защитните си бариери. А доверието означава тяхното отстраняване, означава доброволна беззащитност, просто защото няма от какво да се пазиш. То е като любовта – всеки иска да му се случи, но не при всеки се получава. А когато не става, винят лошия си късмет и другите, но не и себе си. А за да получиш, непременно трябва и ти да дадеш. Разбира се, не безразборно, а на точните хора. Никой не казва, че е лесно, но си струва. Иначе защо живеем?