Обещанието - думите като договор

Обещанието е договор, подписан със силата на думите. Поне така го възприемат хората, които се чувстват отговорни за онова, което изговарят и вършат на дело. Затова и те едва ли биха го дали току-така, лековато. Защото знаят, че носи последствия, то е ангажимент. Никъде не написан, не подпечатан и не заверен при нотариус. Няма как да бъде обжалван и пред съд. Обещанието е нещо, което съществува в някакъв смисъл виртуално. То е в силата на мисълта и на думите, на човешката воля и характер, без някаква материална следа. Но изпълнено, е един от най-безспорните знаци за лоялност, за точност и коректност. Когато казваш, че нещо е направено „на едната дума“, означава, че е сторено бързо и много точно. Носи смисъла на похвала и май на... лека изненада, че нещата могат да случват и така.

Кой не би искал да си има работа тъкмо с такива хора – като ти кажат, че ще бъдат на определено място в даден час, да са там. Като обещаят, че ще свършат една работа, че ще се обадят по телефона или ще те отменят в нещо, да знаеш, че безусловно ще стане. Колко по-лесен и удобен би бил животът, ако общувахме само така. Проблемът е, че всички искаме да се отнасят към нас по този начин – щом нещо е обещано, да се изпълни, а самите ние не рядко сме немърливи, разсеяни или просто несериозни към обещанията си. Обещанието е нещо, което за пореден път опира до доверието. Изпълнението му създава и засилва вярата в човека отсреща, а когато остава само на думи – я подяжда и руши.

Особено често със силата на обещанията комуникират малките деца. Изразът „честна дума“ е техният подпис в този словесен документ. От опит знаем, те си търсят до дупка обещаното от възрастния, който, уви, понякога е готов да обещае почти всичко, за да тушира трудна ситуация с малчугана. И после – нищо. Смятаме, че това е вълшебната думичка, с която бързо и лесно да се отървем от досадните настоявания на малкия човек. И така първи правим презентация на що е това безотговорно обещание. Педагозите казват, че не е редно да караме малките деца да ни обещават. Това е тежест, която не е по силите им. Сигурно е така. Ала в детските отношения именно обещанието е разменната монета, която върви. Тези хлапашки диалози звучат наивно, но и мило, и чисто.

С порастването ни става изграждането на характера. Всеки поема различна посока на развитие, с различна тежест на отделните особености на личността. Хората са в една или друга степен лекомислени или отговорни, вечно закъсняващи и въобще спазващи уговорките отгоре-отгоре или точни във всяко отношение. Когато допускаме някой близо до себе си, когато той ни е скъп и го обичаме, го приемаме такъв какъвто е, с доза снизходителност към недостатъците. Ала всеки предпочита да има работа с хора, на чиято дума може да се разчита. Едва ли са възможни сериозни бизнес отношения без спазване на поети, макар и само на думи ангажименти. Така нещата се случват бързо, постигат се скоростни резултати, печели се човекът отсреща като коректен партньор.

Вярно е, не винаги и не всяко обещание може да бъде изпълнено. Възможно е да не сме преценили силите и възможностите си, то да е дадено под напора на странични обстоятелства или просто ситуацията да се е променила. Ако искаме да продължават да ни смятат за хора, на които може да се вярва, най-добре е честно да обясним причината нещата да не се случат. Когато човек е истински дори и в отстъпленията и грешките си, а не се крие, лъже или подличко лавира, вероятността да ни разберат е огромна. Да се греши е толкова човешко, колкото и да се прощава. Животът е непредвидим, той е еднакво и сложен, и прекрасен в тази своя непредвидимост. И въпреки това – предпочитам мъчно дадените обещания – поети трудно, защото са изречени с убеждението, че трябва да бъдат изпълнени. Предпочитам ги пред изречените със скорост, равна на скоростта им на забравяне.