Самодива къща не храни

Eдин овчар, млад и още неженен, пасял веднъж стадото си на поляна, цялата заобиколена от гора. Момъкът свирел с кавала си и обикалял овцете, та да се напасат по-хубаво. Като се понапасли, рекъл да ги напои с вода. През гората наблизо течала река и той подкарал овцете натам. Като наближил брега, видял, че в реката се къпели три моми, толкова красиви, че не бил виждал такива моми досега. Овчарят се спрял да ги погледа, а те не го виждали – къпели се, плискали се, смеели се и си играели във водата. Останали очите на овчаря в тези моми. Той полека-лека се примъкнал и взел ризите им да не могат да си отидат. Добре, ама точно като ги взел и рекъл да се скрие, те го видели и започнали да му викат да им остави ризите.

– Няма да ви ги върна, каквото и да направите – рекъл овчарят. – Ще ви върна дрехите, само ако някоя от вас се омъжи за мен.
– Как да се омъжи някоя за теб, като нито те знаем, нито те познаваме – отвърнали момите. – Ти ни дай сега дрехите да се облечем. Като излезем, ти ще си избереш някоя от нас, пък тогава ще видим.
– Ако ви дам дрехите, вие ще избягате – рекъл овчарят. – Няма да ви върна ризите, докато някоя от вас не се съгласи да ми стане жена.

Тогава една от момите извикала:
– Слушай, овчарко! Ние не сме моми като другите, ние сме самодиви. Ние нито къща редим, нито деца гледаме. Нашият живот е различен от този на вашите жени. Дай ни дрехите и друг път не идвай тук. Ти не си ли чул, че това място е самодивско?
– Чувал съм, че това място е самодивско, слушал съм и за вас, но не вярвах, че сте толкова красиви. Сега като ви видях, искам една от вас за жена.

Средната мома рекла:
– Ако искаш да се разберем с добро, хайде да се обзаложим. Ти ще ни дадеш дрехите, ние ще се облечем и ще излезем от реката. Ти ще засвириш с кавала, а ние ще играем. Ако ти ни надсвириш, ще вземеш за жена, която си избереш от нас. Ако ние те надиграем, ще те вземем с нас в гората и ще ни свириш, докато си жив.

Овчарят толкова харесал момите, та дори и не помислил да се откаже от облога. Той веднага им върнал дрехите и започнал да си наглася кавала за свирене. Но момите щом се облекли, литнали – нали самодивите имат крила и летят като птиците. Овчарят само ги изгледал, станало му много мъчно, но нямало какво да направи. Подбрал си овцете и цял ден ходел умислен.

На другия ден откарал овцете на същото място и полека се проврял между дърветата. Видял във водата само една от момите. Той се промъкнал, взел дрехите й и започнал да свири с кавала си.

– Моля те, дай ми ризата да се облека – рекла самодивата.
– Няма да я дам – отвърнал овчарят – Искам да се омъжиш за мен.
– Не ме вземай за жена – рекла самодивата. – Ние не се грижим за дом и деца не гледаме. Пусни ме да си отида при сестрите.
– Няма да те пусна, дори да дойдат всички самодиви. Аз много те харесах за жена, а и не съм лош човек.
– Добре – отвърнала самодивата. – Ако ме надсвириш, ще се омъжа за теб.

Овчарят взел дрехата й и си отишъл у дома. Казал на майка си да му даде най-хубавата си премяна, защото си е намерил невеста и иска да я премени като за сватба. Майка му веднага отворила раклата, извадила най-хубавите си дрехи и започнала да шета в къщата, за да се приготви за посрещането на снахата. Даже и не попитала от радост къде е намерил невеста.

Овчарят отнесъл майчините си дрехи на самодивата, оставил ги на брега на реката и се обърнал с гръб да може тя да излезе и да се облече. После започнал да свири с кавала си. Самодивата се облякла и започнала да играе. Овчарят свирил, тя играла. Играла целия ден и чак вечерта, когато изгрял Месецът, се уморила и рекла на овчаря:
– Ти ме надсвири и аз ще стана твоя жена. Ако искаш да не се разделяме, никога не ми давай моите дрехи.
– Аз още сега ще ги хвърля в реката – зарадвал се овчарят, – нека ги отнесе в морето.
– Ако пуснеш дрехите ми във водата, моите сестри ще ги намерят и ще ми ги донесат – отговорила самодивата.
– Тогава ще ги закопая някъде на скришно място и ти няма да знаеш къде са – рекъл овчарят.
– Ако ги закопаеш – отвърнала самодивата, – аз ще умра. Ние, самодивите, не обичаме черната земя. На нас ни дай вода, гора, трева и небе. Земята за нас е гроб, тя нито ни храни, нито ни пои.

Овчарят се позамислил къде да ги скрие, после хванал момата за ръка и я отвел вкъщи. Като я видяла майката, не могла да продума от изненада – толкова красива девойка не била виждала. Самодивата била стройна, висока, с бяло лице и черни очи, с дълга руса коса която се спускала като вълни по гърба й. Като влязла момата, цялата къща светнала. Радвала се свекървата, радвало се момчето, от тях вече нямало по-честити. След сватбата овчарят сковал един сандък, скрил в него дрехите на самодивата, взел ключа и винаги го носел със себе си.

Изминала година и самодивата родила дете. Извикали кума да го кръсти както му е ред. Дошъл кумът, кръстили детето, седнали гостите на трапе¬зата, хапнали, пийнали, запели и заиграли. Кумът рекъл:
– Я, кумец, я вземи да посвириш с кавала си – да се метне синът ти на тебе – да умее да свири и да весели къщата.
Овчарят веднага сглобил кавала и засвирил – нали думата на кума на две не става – ама така засвирил, че всички наскачали и заиграли. Развеселеният кум пак рекъл:
– Я, кумице, я вземи да поиграеш и ти, нали първо дете кръщаваш. Да се метне синът на майка си – да играе хоро като нея.
Невестата станала, ама едва едва пристъпвала, сякаш била болна. Погледнал я овчарят, пък му домъчняло за нея. Той знаел как тя можела да играе, нали я видял край реката. Овчарят станал, отворил сандъка и извадил самодивската риза. Като се облякла в своите си дрехи, жената започнала да играе самодивско хоро. Тя кършила снага, виела ръце, краката й сякаш не докосвали земята. Другите жени, които играли с нея, капнали от умора, а тя продължавала. Като вече се поуморила, отишла, прегърнала детето си и излетяла с него през отворения прозорец. Овчарят хвърлил кавала и изтичал навън.
– Върни се! – викал той. – Къде отиваш?
Самодивата се извила във въздуха и прелетяла над двора.
– Връщам се в самодивското царство. Аз нали ти казах, ако искаш да не се разделяме, никога да не ми даваш предишните дрехи.
Отлетяла самодивата в планината, а овчарят, останал без жена и без дете, рекъл на майка си:
– За мен вече няма живот! Ще тръгна да търся самодивското царство.

Излязъл от селото, вървял, вървял, навлязъл в гъста гора, прекосил я и стигнал до подножието на голяма планина. Тръгнал нагоре между скалите и по едно време видял, че в плетена мрежа се мята огромна птица. Ловци заложили капан и в него се хванал царят на орлите. Овчарят съжалил пленника, прерязал мрежата и го пуснал на свобода. Орелът се издигнал високо, описал кръг в небето и пак се спуснал, та кацнал при овчаря:
– Благодаря ти, човече, че ме освободи! Ако не беше ти, довечера ловците щяха да ме убият. Къде си тръгнал по тези чукари, където бродят само диви зверове?
Овчарят отвърнал, че търси самодивското царство, за да си върне жената и детето.
– Вземи това перо! – казал орелът и изкубнал едно от крилото си.
– Ако някога ти потрябвам, духни през него и аз, дори накрай земя да съм, веднага ще долетя при теб.
Овчарят скрил перото в пазвата си и пак тръгнал. Вървял, вървял, стигнал до колиба от преплетени клони. Пред нея една старица се мъчела да си нацепи дърва, но не удряла с острото на брадвата, ами с тъпото.
– Не се цепят така дърва, бабо – казал овчарят.
– Ами как, юначе? – попитала старицата – Ела ми покажи.

Овчарят приближил, а бабата го сграбчила за ръката. Тя не била обикновена жена, а вещица. Пръстите й били като корени, здраво стиснали овчаря за китката и колкото и да се мъчел, той не могъл да се освободи.
– Накъде си тръгнал, юначе? – попитала вещицата.
Овчарят отвърнал, че е тръгнал да търси самодивското царство.
– А че защо ти е това царство? – попитала тя.
– Защото жена ми е самодива – отвърнал овчарят.
Като чула това, бабата го пуснала и посочила към колибата си.
– Входът към самодивското царство е в моята колиба. Ще те пусна да минеш, но само ако попасеш коня ми. Внимавай, той е много буен. Ако го изгубиш, цял живот ще ми слугуваш.

Овчарят се съгласил, видяло му се лесно да пасе кон.
На другия ден бабата му извела един златен жребец и овчарят го отвел на паша. Щом излезли на поляната, конят се превърнал в зла¬тен орел, разперил криле и отлетял в планината. Овчарят се смаял какво да прави, но се сетил за подареното му перо. Извадил го, духнал през него и царят на орлите долетял над главата му.
– Помогни ми, орльо! – извикал овчарят. – Помогни ми да намеря златния жребец, който се превърна в златен орел и отлетя над планината. Ако не го върна на вещицата, цял живот ще й робувам. Царят на орлите размахал криле и се издигнал високо, високо в небето, под самия Месец. Оттам огледал всички планини – над един връх видял да блестят златни крила. Спуснал се като къмък върху него от висините, сграбчил го в ноктите си и го отнесъл при овчаря. Щом докоснал земята, златният орел се превърнал отново в жребец и овчарят го хванал за гривата.
– Като го отведеш при вещицата, не й го давай – казал орелът, – а го яхни и го удари с пръчка. Той ще те отведе при жена ти и детето.
Вещицата много се ядосала, като видяла, че овчарят води златния кон. Решила да погуби човека с хитрост, но той изведнъж яхнал коня, шибнал го с една пръчка – конят разперил златни криле и хвръкнал в небето. Отвел го право в самодивското царство.

Там всички самодиви играели хоро, само една стояла настрана и държала малко дете на ръце. Юнакът познал жена си, метнал я на коня зад себе си и отново полетели. Самодивите се разгневили страшно и литнали да го погубят.
Жребецът казал:
– Чувам по вятъра, че самодивите след малко ще ни настигнат.
Ще се спуснем на земята и ще слезете от гърба ми. Аз ще се преправя на градина, ти ще станеш пазач, а пък жената и детето ще превърна
в две дини. Като долетят самодивите да ти искат дините, колкото и да настояват, няма да им даваш голямата диня, а само малката. Те няма да направят лошо на самодивско дете.
Кацнали на земята. След малко долетели самодивите – разлютени, зли, стрелкали с очи нагоре-надолу къде се е изгубил златният кон. Видели градината и поискали двете дини.
– Само малката давам – отвърнал пазачът. – Голямата е за мене.
– Е, остави си малката, а на нас дай голямата. Виж колко сме много – да опитаме поне по едно парче.

Пазачът пак отказал, тогава самодивите откъснали и двете дини. Златният жребец, превърнат на градина, прошушнал на овчаря:
– Вземи две семенца от двете дини и ги скрий в пазвата си!
И овчарят, без да го видят самодивите, взел две семенца – едно от малката и едно от голямата и ги скрил в пазвата си. Самодивите, като изяли дините, събрали всички семки и си отишли. Тогава златният жребец възвърнал отново образа си, а двете семки се превърнали на жена и дете. Прибрали се вкъщи и самодивата повече не бягала, защото била обикнала мъжа си и искала да живее като земна жена.