Вълк-единак или колективен играч?

Като вълк-единак или колективен играч сме в живота? Това е наш избор, но само донякъде. Той се предопределя и от заложеното ни от природата, и от начина, по който ни се е стекъл животът.


Вълк-единак

Да си саможив и самодостатъчен е нещо, което може да ти е закодирано по принцип. Има хора, които са предразположени да бъдат такива. Обстоятелствата само ги побутват към определена посока – дали тази предпоставеност да се задълбочи, или частично да се преодолее.

Възможно е коренът да е заложен някъде далече в детството, когато се е формирал характерът. Рано оставен да се справя сам с неща от живота, за които не е бил порасъл, прекомерно високи изисквания от родители, големи лични амбиции... Това може да е изборът на зрелия човек, който достатъчно си е изпатил от „другите“ и не желае да допусне повече да го нараняват. Тогава става въпрос за защитна реакция.
Съществува възможност личността да се е изградила по този начин заради професията си. Ако работиш в полицейските служби ли разузнаването, например, ако управяваш голяма корпорация, опазването на тайната, прикритостта, несподелянето на информация са от жизнено значение. Ставаш недоверчив.

Силен и емоционално сам – това са плюсовете и минусите. Предимството на този несъзнателен или осъзнат избор е, че човек разчита само на себе си. Той е уверен, независим от други хора. Те по-малко му влияят. В този смисъл такъв човек е много по-свободен от оня, който е на другата крайност – непрекъснато се вълнува как го възприемат другите хора, дали го харесват. На нашия герой не му пука, защото в неговия свят е широко, той е основният му обитател. „Светът това съм аз, адът – това са другите“, максимата на екзистенциалистите е неговото верую. Останалите са само пейзаж или движещи се персони, с които по неизбежност влиза в някакво формално съприкосновение, но те не го засягат истински. Въпросът е дали този човек все пак не страда от своята самоизолация, а само да парадира с това, че я харесва. Човек е социално същество и нуждата му от общуване, от близост с други хора е естествена предпоставка за емоционалното му и всякакво равновесие. Да си вълк-единак едва ли е равнозначно на щастие, но сигурно е предпоставка да си необезпокояван от останалите. Другият въпрос, който възниква, е доколко този начин на живот е възможен през целия житейски път. Защото рано или късно в един момент всеки опира до другите и това е неизбежно.


Колективният играч

Това е изискването, за което претендират повечето съвременни работодатели. Те искат да си имат работа с екипни личности, хора, които могат да се сработват с останалите. Да позагърбиш егото за сметка на общото дело, това не е толкова лесно за всеки. Нагледно го показват колективните спортове. То е нещо като да си футболист и да се откажеш на всяка цена да стреляш в мрежата. Вместо това да подадеш на другия, който е по-добре пласиран. Ти ще свършиш черната работа, той ще обере лаврите. Виждаме, че мнозина се изкушават да изхабят ситуацията, за да угодят на егото си.

Ала колективният играч вижда пред себе си смисъла на общото дело. Той подава топката, заради победата на отбора. Чувства се значим от това, че е част от екипа и то му е достатъчно. Не държи неговото име да е изписано с по-големи букви от останалите. Това не означава, че не е амбициозен. Той просто не е егоцентричен. Способен е да се пожертва, заради нещо по-голямо от Аза си.

Плюсове – Дава подкрепа и вероятно я получава, най-малкото за благодарност. Не е самотник. Има усещането за правене на нещо общо, голямо, което си струва. Дори и затова, че то обединява умовете и сърцата на поне няколко човека.
Минуси – Разтворен в колектива, той може да бъде недооценен и дори забравен. А това не е приятно никому.

И все пак – вълк-единак или колективен играч? Аз лично не бих заклеймявала. Животът и човешките отношения са достатъчно сложно нещо, ние в тях – също. Склонна съм да мисля, че болшинството от нас носят в себе си и от двете, като все пак едното доминира. А в различните моменти от живота ту сме единаци, които ближат в усамотение рани, ту сме част от отбора, заради по-голямата цел. Познаваме болката от самотата и самочувствието от това да разчитаме сами на себе си. Точно толкова, колкото ни е близка топлината да бъдем със съмишленици, да знаем, че те имат нужда от нас. С тях правим нещо стойностно, за което сме убедени, че си струва. Плюс увереността, че и те знаят - без нас то в никакъв случай няма да е точно същото, защото му даряваме най-скъпото – себе си.