Обичам повече едното си дете

Конфигурацията в едно семейство е винаги повод за тълкуване на отношенията и настроенията в него и съответно – вадене на изводи. Колко са децата, от какъв пол, колко са родителите, участват ли активно други членове на семейството? Всички тези обстоятелства правят всяко семейство уникално и различно.

Когато на хоризонта има само едно дете, цялата любов и грижа на всички се струпват върху главата му. За добро или за лошо. Когато обаче децата са две или повече, ситуацията се усложнява значително.
Когато децата са повече, конкуренцията между тях е неминуема. Родителското внимание, което за тях е дрехата, в която се облича любовта, се разделя на две или три и всяко дете трябва да завоюва по- голямата част. Защото тези части не са еднакви, както не са еднакви родителите, както не са еднакви и самите деца. В борбата си за „място под слънцето” децата са изобретателни, хитруват, проявяват агресия и завист дори. Предугаждайки инстинктивно кое ще зарадва родителите им, те правят всичко възможно да заслужат одобрение и похвала. И така самите те се принасят с жертва на родителското предпочитание, а ние, родителите, не си даваме сметка и направо се „подхлъзваме” в тази игра на любимци и отхвърлени. Или, ако си дадем пък сметка, се опитваме да ги обичаме по еднакво и да се справяме с вината, пораждайки допълнително несправедливост и дисбаланс.

Ако сме достатъчно честни да признаем, родителите наистина, съзнателно или не, имаме предпочитание към някое от децата. Така както предпочитаме една пред друга колежка или един братовчед пред друг. Неволно или волно и на първичната база на симпатията и привличане, на амбиция и егоизъм. Как се случва това?

Често според поредния номер на децата. Когато майката и бащата стават родители за пръв път, те нямат никакъв опит и поне в началото всичко е базата опит- грешка- опит. Това родителство е несигурно, нестабилно в емоционално отношение и тревогите тип „дали го правя както трябва” често отнемат от чистата радост да бъдеш родител. Когато на бял свят се появи второ дете, опитът е налице и нещата стоят по различен начин. Тренингът е отработен, знаем как да разполагаме с времето и не се суетим излишно около детето. Така на второто дете се пада честта да расте с по- спокойни и уверени родители, които вече напълно се наслаждават на ролите си. И докато първото дете расте по правило по- отговорно, натоварено с очаквания, съвестно ( особено, ако е момиче ), сериозно, второто е орисано да бъде „дете на щастието” – по- свободно от задължения, героят, чаровникът, който престъпва правилата и печели симпатиите. То е и по- жизнерадостно, защото при него липсва „травмата” от появата на братче или сестриче. Затова е напълно възможно, второто дете да е по- предпочитано от по- голяма част от семейството.

Предпочитание според пола на детето. На пръв поглед принципът е ясен. Майка –дъщеря, баща – син. Общи занимания, интереси, майката подготвя дъщеря си за „женските” роли, бащата обучава синът си какво да си мъж и кои са мъжките работи. Деликатните разговори за секса и любовта също са по тази линия. Дотук добре. Но на практика сякаш обратната връзка е по- силна. Майка – син и баща – дъщеря. Тези взаимоотношения sа тема и на много проучвания в детската и възрастовата психология и особено са интересували Зигмунд Фройд, който ги разделя в два комплекса – на Едип ( майка – син ) и на Електра ( баща – дъщеря ). И да не се задълбочаваме дотам, на всички е ясно: „принцесата на тати” и „маминият син”. Тези стереотипи си битуват често, макар негласно, в много семейства с деца от различен пол.