Когато Цезаровото сечение не е избор, то не и повод за срам и вина

Раждането е тема, която вълнува вече не само бъдещите майки и татковци, но и лекари, общественици, публични личности, психолози и хора с по-езотерични и крайни идеи. Тази тема е само част от една по-голяма, от два модела на родителство, които все повече разделя майките и обществото на два едва ли не враждуващи лагера.

Либерално срещу традиционно: Кърмене на всяка цена или адаптирани млека, домашни пюрета срещу готови пюрета, традиционно захранване или изключително кърмене (без даване на вода), ваксини или не. И естествено раждане срещу цезарово сечение. Изключително силна е тази нова вълна на „естественото” срещу „медикаментозно, изкуственото, традиционното” Все по-убедени и надъхани са все повече млади жени в това да родят естествено, да кърмят дълго и изобщо да се придържат към всичко, което следва природата. Какво става обаче когато тази твърда позиция срещне неочаквани обстоятелства, независещи от самата майка? Особено когато се касае за ключовият момент в майчинството – раждането.

Все повече експерти и научни изследване от всякакъв характер ни убеждават за рисковете от неинформираното цезарово сечение по желание на родилката. И те съответно са прави. Рискове има и подобна интервенция трябва да има медицинска обосновка. Хроничен проблем на майката като висок дипотър или високо кръвно налягане са една от причините, поради които се препоръчва планираното цезарово сечение. В хода на родилния процес могат да настъпят усложнения като увита пъпна връв или друга спешна ситуация, която да наложи взимането на светкавично решение от страна на израждащия екип.



Разочарование и вина. На първо място това е личното разочарование. Не всичко е протекло както е очаквала, както се е настройвала и негативното чувство лесно се обръща към нея самата. Тя не е била достатъчно силна, добра, предала е „каузата” и е дала лош старт на бебето си, което не е минало по естествения път, а е било грубо изведено на бял свят с разрез. Вината става много силно чувство, когато се смеси с разочарованието от самия себе си.

Обвинения. Родилките не са лекари-специалисти и не могат да преценят в хода на раждането, кое е най-добре за тях, ако има усложнения. Пред тях трябва да се представи избор, ако има такъв и да й се обясни какво се случва и какви са опциите. Но дори и тогава е трудно просто да станеш и да отидеш на второ мнение, ако има съмнения. Често жените, претърпели нежелано цезарово сечение обвиняват екипа в прибързаност и това се отразява на цялостното преживяване около раждането.

Осъждане от страна на другите. Обикновено тези силни убеждения за „естественото” се затвърждават в малки общества от бременни и майки, в родителски центрове и под влиянието на различни експерти. Ако се случи така да има раждане с операция, майките често стават обект на осъждане от страна на другите. Дори да не изказана на глас, понякога оценката е толкова негативна, че младата майка става аутсайдер в подобни малки общества.

И странно, но негативно отношение към собственото тяло, към Белега. Този срамен белег, символ на провала и разочарованието. Сякаш не е родила бебе, а е жигосана от собствената си безпомощност. Точно тук трябва да започне промяната и хубавото чувство от появата на бебето да се възроди.

Майка, която се е сблъсквала с подобни чувства след цезарово сечение трябва да осъзнаят, че не могат да контролират всичко в живота си. Ще има още повече ситуации, които ежедневно ще й го доказват. Тя трябва да приеме, че понякога друг ще предизвиква събитията, а това в случая е лекарско решение в напечен момент.

Тези майки не бива да се срамуват от тялото си, от белега, от това, през което са минали и трябва да срещат симпатия, а не осъдително отношение от страна на другите. Защото тези чувства, добавени до бушуващите хормони и следродилните кризи могат не само да влошат състоянието, но и да отровят връзката с бебето й, която точно сега се изгражда.

Струва ли ви се преувеличено да разглеждаме подобни ситуации? Забелязала съм, че жените обичаме да се състезаваме една с друга, а полето на майчинството е много благодатно. Коя колко дълго е кърмила, коя как захранва, дали дава вода. Коя не взима плачещото дете, когато падне, а го оставя да се справя само. Коя как е родила. Най-вече – има много жени, които не говорят открито за това, което ги фрустрира като майки и причината за тяхната тревожност остава неясна дори и за тях. А тя рано или късно избива в грешна посока. Вината, тревогата, чувството за малоценност. Нека говорим, нека приемем различните, нека не се срамуваме и състезаваме. Ние сме просто майки, които правят всичко по силите си.