Защо родителите не трябва винаги да са „в синхрон“ с децата си

Често съветват родителите да бъдат постоянно отворени към децата си и да отговарят на всяка тяхна нужда. Но винаги ли това е правилният подход?

От решаващо значение за здравословното детско развитие е децата да могат да изграждат сигурни връзки с родителите си. Десетилетия изследвания идентифицираха една ключова съставка за този процес: координацията на мозъците и поведението на родителите и децата по време на социални взаимодействия, пише Паскал Вртичка за BBC.

Хората се свързват помежду си, като се синхронизират по много начини. Наречен био-поведенчески синхрон, това включва имитация на жестове и подравняване на сърдечния ритъм и секреция на хормони (като кортизол и окситоцин). Дори мозъците могат да се синхронизират – като мозъчната активност намалява и се увеличава в едни и същи области в приблизително едно и също време, когато прекарваме време с другите.

Проведохме проучване, което показа, че синхронът мозък-мозък между родител и дете може да бъде полезен за привързаността на децата и има тенденция да се повишава, когато родител и дете играят, говорят или решават проблеми заедно. Наскоро обаче започнахме да се чудим дали повече синхрон винаги е по-добре. Нашето скорошно проучване, публикувано в Developmental Science, предполага, че понякога това може да е признак на трудности в отношенията.

Много настоящи съвети за родители препоръчват на родителите да бъдат постоянно „в синхрон“ с децата си. Това означава родителите да бъдат физически близо и настроени към децата си и да предвиждат и незабавно да реагират на всяка тяхна нужда.

Съветът се основава на теорията за привързаността и изследванията, които показват, че по-високата родителска чувствителност и рефлексивното функциониране са полезни за развитието на детето и формирането на сигурна привързаност.

И все пак, въпреки добрите си намерения, този съвет пропуска няколко важни подробности. Например, изследване разкрива, че за около 50-70% от времето родителите и децата не са „в синхрон“. През това време те може да извършват отделни дейности, като например дете да изследва нещо самостоятелно или родител да работи.



И именно този поток от свързване, прекъсване и повторно свързване предлага на децата идеална комбинация от родителска подкрепа и умерен, полезен стрес, който помага на развиващите се социални мозъци на децата.

Изследователите също така са съгласни, че може да има отрицателни последици от това, че родителите и децата постоянно са настроени един към друг. Например, може да увеличи стреса върху връзката и да повиши риска от несигурна привързаност на детето.


За синхрона родител-дете изглежда, че има " оптимален среден диапазон ". Или, с други думи, повече синхрон може да не е непременно по-добро.

Синхрон и привързаност
В рамките на голям международен екип от изследователи от цяла Европа, моите колеги Трин Нгуен, Мелани Кунгъл, Стефани Хьол, Ларс Уайт и аз се заехме да проучим как точно био-поведенческият синхрон родител-дете е свързан с привързаността.
Поканихме двойки родител-деца – 140 родители и техните 5- до 6-годишни деца – в Лабораторията за социална невронаука на човешката привързаност , където заедно решаваха пъзели с китайски танграм.

Измервахме мозъчната активност с функционална близка инфрачервена спектроскопия "хиперсканиране", за което родителите и децата бяха помолени да носят шапки, свързани с оптични сензори. Записахме и видеоклипове на техните взаимодействия, за да можем да преценим колко поведенчески синхрон демонстрират – колко настроени и внимателни са били един към друг. И накрая, ние оценихме типа привързаност на родителите и децата – известни като представяния на привързаността.

По-рано открихме повишен нервен синхрон в двойките майка-дете и баща-дете по време на различни задачи. При двойките майка-дете невронният синхрон е свързан с редуване при решаване на пъзели или разговори . А при двойките баща-дете , синхронът по време на озадачаване е свързан с това, че татковците са уверени и се наслаждават на ролята си на бащи. Но означава ли това, че по-високият нервен синхрон родител-дете винаги е мярка за добра връзка?

По-високият нервен синхрон може да е резултат от влагането на повишени когнитивни усилия във взаимодействието родител-дете. В нашето ново проучване ние всъщност наблюдавахме, че майките, които са имали несигурен, тревожен или избягващ тип привързаност, показват по-голям невронен синхрон с децата си. Интересното е, че типовете привързаност на майките не са свързани с това колко са синхронизирани майките и децата по отношение на тяхното поведение. Ние също така открихме увеличен нервен, но намален поведенчески синхрон в двойките баща-дете (в сравнение с двойките майка-дете), независимо от привързаността.

Нашите открития предполагат, че по-високата невронна синхронност може да е резултат от влагането на повишени когнитивни усилия във взаимодействието родител-дете. Ако представянето на привързаността на майките е несигурно, може да е по-трудно за майките и децата да се координират и да си помагат по време на дейности като решаване на пъзели.
Подобно обяснение може да се прилага за невронния синхрон по време на решаване на проблеми баща-дете. Бащите са по-запознати с активната, груба игра. Ангажирането в структурирани и когнитивно взискателни дейности като пъзели може следователно да бъде по-предизвикателно и да изисква повече невронна синхронност за двойките баща-дете.


Уроци, които трябва да се научат
Какво означават нашите нови открития? Най-важното е, че родителите не трябва да смятат, че трябва да бъдат „в синхрон“ с децата си през цялото време и на всяка цена. Високата настройка родител-дете може също да отразява трудности при взаимодействието и често може да доведе до родителско прегаряне , което допълнително влияе негативно на връзката родител-дете.
Разбира се, полезно е, ако родителите са емоционално на разположение, умеят да разчитат сигналите на децата си и бързо и чувствително да реагират на техните нужди. Особено когато децата са малки.


Децата също могат да се възползват от свободата и независимостта в емоционално, социално и когнитивно отношение, особено когато пораснат.
Това, което наистина има значение, е връзката родител-дете да функционира добре като цяло. Че децата могат да развият доверие в родителите си и че всички несъответствия, които естествено възникват през цялото време, се поправят успешно. Това е истинската същност на теорията за привързаността, която често се пропуска и погрешно представя в съветите за родителство.