Стига с това послушание!

"Ако слушаш, ще има награда", "Толкова те обичам, ти си най-послушното дете". Едва ли някой не е произнасял тези реплики поне веднъж в родителския си стаж. Понякога толкова отчаяно молим за частица, поне малко послушание в критичен момент, че сме готови на всякакви средства – от заплахи до обещания и изнудване. Това право ни дава властта, която имаме над децата си. И както е редно с всяка власт – има злоупотреби, има и бунтовници. А в случая с децата и родителите - и не малка доза его.



Приемаме за аксиома детето да слуша родителя, той е безпрекословен авторитет. Ние просто трябва да се наложим, а те просто трябва да ни слушат. Така се върти светът. Но много от най-малките деца днес нямат страх от нищо и никой, слушат само собствените си интереси и желания. Някъде нещо се къса. И много от рано. Децата се ползват със повече свобода от когато и да е било, с повече отварящи съзнанието технологии, а родителите се лутаме между новите принципи на либералното образование и вкоренените ни от поколения принципи за строга дисциплина. В повечето време обаче чувстваме, че губим пълен контрол и сме безпомощни. А сред децата се ширят агресия, насилие и неоправдан гняв и инат. Послушанието отива там, където са добрите намерения – по пътечките към ада.



Едно голямо уточнение: отговорът не е либералното възпитание. Да не очакваш безпрекословно послушание не означава да не възпитаваш изобщо. Отговорът не е деца без авторитети, без очертани граници, без намеса в поведението. Не е дългосрочно добре да бъдем приятели с децата, да се стремим единствено да им се харесаме, без да им представим дори за миг нашата по-зряла и опитна гледна точка. Не, либералното възпитание не е отговорът, то ражда неблагодарни и самодоволни деца, които нямат вътрешна норма за редно и нередно, което е в същината на морала ни.





Безопасността е първото, през което всички трябва да минем. Основни неща като пипане на котлони, бъркане в контакти и т.н. са ясни. Децата обаче са все по-безстрашни и безразсъдни извън битовизма, защото твърде много ги обезопасяваме и те нямат представа за истинска опасност и риск. А имат ли нужда - определено. Адреналинът е хормон, който е с много важна функция от съвсем ранна възраст. Ако детето не получава дозите риск и страх, не опознава реакциите си в дадени ситуации, с които рано или късно ще се сблъска. За сметка на това – гледат филми с насилие, игри с насилие и куп клипчета из интернет, за които ние изобщо не подозираме. Нека оставим детето на площадката и наблюдаваме как се справя само – да качи стълбите, да се изправи на пързалката, да се затича и да ожули коленете. Нека опознава границите на физическия си свят реално, за да не го търси виртуално. Защото този родител, който твърде често и необосновано предпазва, ще получи крайни действия и даже не говорим за послушание, а за вслушване, респект, морални граници.



Образованието е следващото нещо, което разделя родителите и ги изправя пред принципите им. Децата не са наше продължение, проекция на нашето его – те имат право на свой път, на свой живот и избор на професия. Тяхно право е да искат да са преди всичко щастливи, отколкото успели. Щастието трябва да стои в основата на образованието, опознаването на възможностите и талантите, радостта от откривателството, естествената любознателност и право на грешки. Отговаря ли на всичко това нашата образователна система? Не. Всяка система се стреми да унифицира тези, които я изграждат, да ги синхронизира и убеди, че различното е повреда в хармонията. Статукво, което отдавна е компрометирано. Имам дъщеря в трети клас и не мога да я убедя, че трябва да изкарва отлични оценки, предвид състоянието на образованието ни. Но трябва ли децата да учат, каквото харесват, да следват само сърцето си и да нехаят за домашните, ходенето на библиотека, писането на курсови работи и извънкласните проекти. Не, и това не е отговор. Но да учи всичко за еднакво висок успех, да е винаги съгласно с учителя и да не задава въпроси - това също не е честно спрямо тях. И съвременното образование се променя, макар и бавно у нас. Реномираните университети очакват ученици-личности, ученици с извънкласни интереси и постижения, участващи в доброволчество и обществено значими инициативи. Днес има иноватори и изобретатели на под 20 години и те определено не са се старали да имат високи оценки във всичко, а са намерили това, в което са добри, и са получили възможност да се изявяват точно в него.



Послушанието за ценностите, които искаме да възпитаме. Още от бебета, ние се опитваме да внушаваме правила и представи за възпитанието. От къде сме толкова сигурни, че е правилно всичко, на което искаме да учим децата си. Ние успешен продукт ли сме на възпитанието на родителите си? Когато имаме деца на свой ред, излизат всички пропуски, всички добри неща. А спазваме ли собствените си принципи самите ние? Всеки родител иска детето му да е по-добър човек, по-щастлив и успял от самия него и се стараем, боже, колко се стараем! Въпреки че съмненията и вината ни дебнат, въпреки многото специалисти и теории, които толкова ни объркват. И може да сме малко счупени всички, но не искаме това за децата си. И все пак го правим. Изискваме от тях да слушат, да потискат поривите си и желанията си, без дори да им дадем шанс да ги разберем, опознаем. Приемем. Ограничаваме емпатията и чувствителността, защото е "лигаво", а после искаме да споделят чувствата си с нас. Ограничаваме енергията им, а после искаме да са инициативни и амбициозни. Оформяме си според това, което очакват другите, а не ги учим да бъдат себе си. Вместо да ги принуждаваме в ценности, които постоянно поставяме под съмнение, по-честно би било да бъдем пример, който да върви с тях през годините и фазите им. Да бъдем искрени с тях, че не е лошо да имаш слаби моменти, че искаш да те оставят на мира, че не си супер герой и никой не трябва да го иска от теб. Ако сме били достойни примери, вместо деспотични проповедници, ще ги запазим близо до себе си и след като ни няма.