Истините, които ни приземяват

Позитивното мислене за живота има и обратна страна. Ето, сядате, правите си една малка равносметка и установявате, че имате уютен дом, прекрасен мъж и още по-прекрасни деца, харесвате работата си и изкарвате достатъчно пари, същевременно имате и време за свое лично хоби, за почивка и за още куп разнообразни мероприятия с приятели. Чувствате се доволни, благодарни.



Ако чувстваме, че хората започват да ни натоварват с вечните си проблеми и грижи, дали не започваме да проявяваме някакъв особен тип егоизъм? Всеки е изпадал в състояние, в което страни от всички, които ни натоварват по един или друг начин. Предпочитаме да се виждаме с хора, разполагащи с достатъчно средства, за да не слушаме за липсата им. Избягваме срещите с необвързани приятели, постоянно търсещи истинската любов и споделящи колко е трудно да намериш Човека в наши дни. И така нататък.

Всъщност, има моменти, в които умишлено или неволно започваме да се държим като нещо повече от останалите и да губим истинската си връзка с тях. Усещаме се така, сякаш сме на предела на нервите, силите, търпението и добрината си, но всъщност искаме да си живеем в сапунения си балон. Прокрадва се известна доза цинизъм, самодоволство. Дали твърде много сме си повярвали и сме се възгордели или някаква черна сила е помрачила разума ни, не знам, но е добре от време на време да сядаме насаме със себе си и да си припомняме някои истини за живота, които ни приземяват много бързо, след летенето в безоблачното небе.

Винаги има някой по-умен, по-можещ и по-красив от теб.
Не забравяй това! Може към днешна дата да си неотразим в огледалото и да имаш престижна работа, която ти носи удовлетворение, но не си единствен. Винаги ще има от онези, които са много над теб. Това, обаче не е състезание. Единствения, с който трябва да се състезаваш в този живот, си ти- този, който си бил в миналото и този, който си сега. И това е най-сладката надпревара- да надбягваш себе си. Да се виждаш в миналото и да си казваш „това аз ли бях?” Просто трябва да бъдеш доволен от собствените си успехи, без вечно да ги мериш с тези на останалите. Защото те не се интересуват от теб. Помни, че „лайковете” на другите не са показател за теб самия. Те не те познават добре. Само ти се познаваш и знаеш колко си постигнал и на каква цена. А там високо на стълбичката, ти си успял, умен и можещ, но си оставаш същия- просто Човек, като всички останали.

Нищо не е вечно.
Най-голямата истина. Днес може да си в състояние да работиш и 18 часа, защото си млад и здрав, имаш сили, умората още е твърде далеч. Днес може пет човека да ти направят комплимент колко си красива и още десет да те загледат на улицата. Днес е възможно финансовото ти състояние да ти позволява да си купиш апартамент. Днес децата ти са здрави, кротки и прилежни в училище и нямаш никакви проблеми с тях. А Той ти носи цветя през ден и е все така влюбен. Днес е така. А замисляш ли се как ще е утре или в другиден? Дали следващия месец няма да изгубиш добре платената си работа? Дали новата секретарка в офиса на съпруга ти няма да се окаже неговата нова голяма любов? Дали няма да се разболееш и да се наложи да стоиш само вкъщи за известен период от време? Твърде негативно звучи, така е. Но това е самата истина. Нищо не е вечно и никой не е застрахован от това безоблачното му небе да се превърне в свирепа буря. И това изобщо не означава, че трябва да живеем в постоянен страх, мислейки за всички тези неща и за „ако утре...?” Единственото, което трябва да правим е да благодарим всеки ден на Бог или на онази висша сила, която ни е дала всичко това. Благодарността би ни спасила от това да изгубим самите себе си и най-важното, което трябва да притежаваме- добро сърце. Нека си припомняме всеки ден колко много имаме и в същото време колко обикновени сме- крехки, чупливи, уязвими и задължително минаващи през различни фази от живота. Проблемите ще дойдат. И понякога колкото и да си умен и колкото и пари да имаш, не можеш да ги разрешиш. Просто стискаш зъби и продължаваш да вървиш с мисълта, че нищо не е вечно и че и те ще свършат един ден.

Здраве не можеш да си купиш.
Една безусловна истина, която не малко от нас пренебрегват. А никой не е застрахован от това в даден момент да се разболее от коварна болест. Истина е, че когато имаш възможност, можеш да си позволиш по-добри лекарства и по-добри лекари, но още по-голямата истина е, че ако ти е писано, ще се оправиш и след билколечение, продължило месец- два. Ако не ти е писано, и най-добрият лекар не може да те спаси. Винаги давам за пример себе си- след раждането на дъщеря ми- в една от най-добрите болници и платила си на най-добрите лекари, за малко не си отидох. Защото се появиха усложнения, които дори докторите не разбираха какви са. Тогава просто стана някакво чудо. Вярвам, че така е трябвало да бъде. Тогава научих много- за себе си, за другите, за живота. Затова, не мислете, че здравето ще си го купите с пари. Просто се молете за него и не тровете душите си с неприятни мисли, защото много често точно те ни разболяват.

Смъртта няма отлагане.
Всички вървим по един път и той завършва по един начин. Нека не живеем с идеята, че сме безсмъртни, защото никой от нас не знае дали ще е днес, утре, след два месеца или след много години. Пред смъртта сме равни. И когато си отидем от този свят, няма да бъдем запомнени като много знаещи и успели, а като добри хора. Ако не сме били такива, едва ли е имало смисъл. И както се казваше в онази песен....Ако не си помагал винаги, когато си можел, ако не си скачал от леглото в три през нощта за приятел, ако не си давал от залъка си, ако не си бдял над болното си детенце цяла нощ, ако не си оставил завинаги следа в сърцето на поне един човек, просто не си живял. Затова, нека се приземяваме понякога с мисълта, че сме простосмъртни и че не знаем дали има друг живот. А дали там греховете ни ще бъдат опростени? Нека просто не грешим, за да не се чудим. И за да бъдем истински, човечни и чистосърдечни, разумни същества.