Вдъхновяващите неща, на които сме способни

Всеки ден от годината е вдъхновяващ, всеки ден от годината е безценен дар. Ако смятаме, че живеем напразно, безлично, без да сме герои в ничии очи, тихо и незабележима – то е редно вече да осъзнаем, независимо на коя възраст ни намери прозрението – ние, всички ние, хората сме забележителни и правим изумителни неща всеки ден. Осъзнавайки ги, ще успеем да се противопоставим на лошото у себе си, лошото в света и колкото и да не е за вярване сега – ще бъдем щастливи тук и сега.

Необоснованият позитивизъм не препоръчвам на никого – напротив, трябва да си даваме сметка, от какво сме изтъкани, с кои ниши сами тъчем съдбата си и чертаем бъдещето на света си.

Какво правим всеки ден, какво ни прави добри хора?

Помощта

Хората, дори тук, сме по-склонни да помагаме, отколкото си мислим. Не само да помогнем на дете да пресече улицата или да потърсим собственика на изгубено куче. Има достатъчно много примери за върнати портмонета и документи, благотворителност, междусъседска и междуетническа взаимопомощ, да, дори в България. Често обаче се отказваме и задушаваме порива в зародиш. Защо? От страх. Страх, че ще изглеждаме смешно, че ще се изложим и ще ни се смеят. Страх да не бъдем отблъснати. Та нали ние сме измислили поговорката – „Няма ненаказано добро”. Оказването на помощ е добре прието когато нуждата от нея е осъзната. Когато макар и от половин дума разбираме, че някой има нужда от нас. Всяка друга помощ би била приета като вмешателство в личния живот. Не бива да забравяме и, че в някои случаи трябва човекът в нужда сам да се оправи. Да му дадем възможността да се поучи от грешките си, да извлече опита си. Особено важи това за децата ни.

Притча за помощта и мярката

Съпричастието

Емпатията е един от най-редките таланти, които хората притежават. Корените му са в търпението и доброто изслушване. В липсата на оценки и присъди, в благородството да приемаш хората с всичките им недостатъци и да продължиш да слушаш с отворено сърце. Нещо повече – емпатията предизвиква човекът да се постави на мястото на другия и да усети цялата сила на положението му. Често съпричастните хора са приятели, за които всички мечтаят. И често те хабят дарбата си с енергийни вампири и всякакви обикновени досадници. Техният урок трябва да е да се научат да казват не и да очертават личните си граници. И понеже това хабене на енергия по другите често изхабява тяхната – да се научат да зареждат батериите си. Защото те се оказват нещастните и недооценените.

Съпричастни ли сте към живота?

Учители и ученици

Не става само дума за отношенията в училището, макар животът често е сравянан с него и отношенията ни с хората да наподобяват ролите на чуители и ученици, които постоянно си сменят местата. Да се учиш постоянно е да обичаш живота – да вярваш, че той е ценен и всеки ден е способен да те изненада. Да се учиш означава да си с отворени сетива и да се доверяваш на сърцето си когато то те поведе в някоя посока – това ще бъде твоя следващ урок. Големите учители от своя страна са такива, защото никога не се взимат насериозно, но винаги имат какво да кажат и какво да сторят, което е вдъхновяващо, отеква през времето и оставя диря в околните. Всеки може да бъде и в двете роли, понякога несъзнателно. Често точно хората, които са преминали край нас като случайни действащи лица, оставят най-силните уроци. Докато поучителните и суетните със своето знание отлитат незапомнени лица и заглънали гласове. Високомерието пречи да видим учителите в живота си и сами да бъдем възприемани като такива. Предразсъдъците и предубежденията спират ценните хора, да оставят отпечатък и ги отблъскват.

Когато ученикът е готов, Учителят сам се появява

Прошката

Прошката е може би най-вдъхновяващото и освобождаващото ни дело, на което сме способни. Дълбоката прошка, осъзната и от все сърце, винаги е болезнена, ако се случи изобщо, но е толкова трансформираща ни, че сякаш цялата ни честота се изменя. Така изглежда свободата. Да дадеш прошка е много трудно, това е процес, в който трябва да отворим сърцето си с цялата възможна честност към себе си, да отговорим на най-болезнените въпроси и да се сблъскаме с невъзможните истини. В същото време това освобождава и околните, в плен на миналото, на грешките и болката никой не може да живее мирно. Затова прошката е интимен акт на човечност и доброта. „Прощавам, но не забравям” е крилатата фраза, която често повтаряме. Прошката не да значи да не можем да държим на принципите си или да предаваме себе си, миналото си, мотивите си. Тя значи да разбереш, че фиксирането върху болката, гневът вреди най-много на теб, а не на който и да е друг, с които го замеряш. Може би е добре да си спомняме това по-често, ако искаме да имаме добри семейни отношения.

Прошката - съкровен акт на сърцето.

Мечтите

"Човек е толкова голям, колкото големи са мечтите му". Действително, в мечтите си ние въплъщаваме най-доброто от себе си. Всичко за мечтаем ни определя каквито сме - без маски и илюзии. Дали сме материално ориентирани и мечтаем за нов телевизор или нова кола, просто за пари или мечтаем за по-духовни "придобивки" - любов, семейство, пътуване, споделени мигове с любимите хора, за свободно време. Мечтите са наше огледало - в което се оглежда вярата и надеждата, но ако не видим в него волята и упоритостта, не никога няма да се сбъднат, а ще останат само едни нереализирани копнежи. Мечтата е като цвете, за което се грижим ежедневно и внимателно и когато градината ни се напълни, разбираме, че не мечтата е била целта, а труда по сбъдването й. Удоволствието да гледаш как расте. Ежедневно милиони хора мечтаят - посред бял ден, унесени на работните си бюра, в най-тъмните нощи, когато мракът изглежда непрогледен. Мечтите ни са тези, които ни спасяват от ежедневието, но и тези, които могат да го начертаят бъдещето ни.

Да изживеем това, за което мечтаем.

Любовта

Заедно с вярата и надеждата любовта е винаги е била най-достойното, на което сме способни. И не само за нашите връзки, семейства, близки. Любовта е над тях, тя е любов и към непознатите, към света, който не познаваме дори. Понякога любовта към това немирно човечество е толкова голяма, че ние най-сетне разбираме, че никой не е отделен, че сме свързани помежду си в невидими нишки. ДА бъдеш където си, да взаимодействаш добронамерено и открито с другите, да помагаш, да се грижиш, съчувстваш и всичко това да води до дела. Любовта ни прави способни на това и е неделима част от деня ни, а не абстрактна тема на изкуството. Тя е пулсът на душите ни, единственият от който трябва да се ръководим.

Любовта започва от нас.

Забелязвам и получавам това вдъхновение всеки ден. Защото това, което виждаме с очите си, зависи от това, което имаме в душите ни. Да бъдем сами промяната, която искаме в света, не е толкова трудно всъщност. Отвъд празните приказки и цинизма, ние, хората, постоянно правим изумителни неща. Вдъхновяваме се един от друг, оставяме и доброто да направи своя кръг, който става все по-мощен и заради очите, които го забелязват. Колкото повече, толкова повече.