Любовта започва от нас

Повечето хора вярват, че любовта е въпрос на случайност – нещо, което се случва ако имаш късмет. Често чувам изрази като: „ Все нямам късмет да попадна на правилния човек”; „Нямам късмет да се запозная със свестен мъж”; „Не случих на брак” или „Само да срещна подходящия партньор, тя любовта ще си дойде от само себе си”. Това е така, защото любовта се възприема като нещо идващо отвън. Търсим любовта извън нас – искаме да бъдем обичани.

Някъде бях прочела, че любовта е като самотна планинска хижа; човек намира там единствено това, което сам е оставил. Това ни напомня, че може да получаваме само толкова любов, колкото даваме. А ние не може да дадем повече, отколкото имаме. Колко имаме? Колко се обичаме?

Често търсим любовта в една връзка, защото не сме способни да обичаме себе си и се надяваме другия да го направи за нас. Често казваме „обичам те”, което всъщност означава „имам нужда от теб” или „ не ме оставяй”. Колкото по- трудно вярваме на себе си, толкова повече ни е страх от самотата. Не случайно има и любовно обсебване, когато стои фиксацията върху един човек, като единствен за теб. Това се преживява като огромна любов, а всъщност е „патерица” срещу самотата и неувереност, че може да привлечеш друг партньор. Да, трудно е да повярваш, когато нямаш вяра на себе си. Тъй като светът извън нас е само отражение на света вътре в нас, човекът, който не се обича, отхвърля и чуждата любов. Той не знае как да я приеме, как да я разпознае.

Обичта към себе си започва с това да се приемем безрезервно такива, каквито сме, да кажем „да” на нашата реалност, да кажем „да” на нашите потребности и нужди, независимо другите какво мислят. Да се свържем със самите нас. Да изключим за малко мисленето си и да усетим от какво наистина имаме нужда. Да кажем „да” на нашите желания и мечти, да ги признаем пред себе си, без да разсъждаваме възможни ли са. Да се усетим, че стоим на нашия път, а не на нечий чужд. Да поемем по този път, защото само когато се движим е възможно да се преместим от едно място на друго. Когато сме на „ти” със своята същност, ние нямаме проблем да останем сами. Свободни сме от чуждата зависимост и оценка, свободни сме от страха от изоставяне. Спокойни, уверени в себе си, уважаващи и обичащи се, едва тогава ние можем да дадем истинска любов и свобода на човека до нас. Тук се сещам за нашумелия филм „Яж, моли се и обичай” и за дългия път на героинята към себе си. Тя тръгна по него с рисунка от един шаман, който я изразяваше с четири крака, за да е здраво стъпила на земята и с очи намиращи се не на главата, а на сърцето, за да гледа с него.

Естествено, ако не обичаме себе си, това не означава, че не може да срещнем партньор или вече не сме във връзка. Обикновено, необичащия себе си има нужда да „залепва” за другия, ревнува го без повод, не разбира интересите на партньора, не зачита личното му пространство. Той сам усеща своята неувереност и липса на обич към себе си и това го кара да се страхува. Когато не обичаш себе си, лесно правиш връзката си като център на своето съществуване, защото ти е трудно да поставиш себе си там. Винаги в такива случаи самата връзка, динамиката й те кара да се промениш или тя се разпада, в някои случаи просто вегетатира.

Мисля, че пътя към себе си никога няма край. Истината е, че без другия, без връзките ни едва ли бихме стигнали много надалече. Това е така, защото в любовта, винаги срещаме партньор, който съответства на някаква наша действителност. Много често неговото поведение, интереси или различия отразяват в нас къде още не сме цялостни. Именно чрез другия преживяваме много отговори, които търсим и това ни променя, научавайки повече за себе си и ставайки по-зрели личности. Именно чрез другия, разбираме колко важно е да обичаме преди всичко себе си.