Когато ученикът е готов, Учителят сам се появява

Няма по-добър учител от живота и неговата реалност. Така бързо и своенравно ни завърта в брилянтния си сценарий, че дори не можем да разберем, какво ни се случва и най-вече защо. Замисляли ли сте се колко често съдбата ни среща с хора, които са в разрез с нашите разбирания и светоглед. Контактите с тях ни натоварват и са някак мъчителни, като по принуда. Това може да са непознати, но може и да са наш работодател, партньор, роднина, та дори и родител. Комуникацията е неизбежна, те са част от нашия живот и практически нямаме избор, просто трябва да общуваме с тях. Никак обаче не е здравословно да се живее под стрес, в напрежение, във вътрешен конфликт. Решението на този проблем не е чак толкова сложно.

Тези, които са осъзнали, че е безсмислено и доста нездравословно да се ядосват за нещата, които не могат да променят, имат шанс за сравнително по-щастлив живот. Не можем да променим хората, нито да диктуваме как да се държат, какво да мислят и правят, но със сигурност можем да променим нашите подходи, нашия начин на възприемане на ситуациите. Ето това е разковничето – да се научим да приемаме, не да критикуваме, не да се оплакваме, не да си казваме „Защо на мен”. Щом нещо ни се случва, ние имаме нужда да ни се случи. Случайности няма:

Ако приемем тази философия на живот, че хората (без значение, дали са познати или непознати) и събитията в нашето ежедневие идват, за да ни научат, да ни отворят очите, да разгърнат сетивата ни за новото и различното, защото ние самите имаме нужда от това, тогава ще спрем да се самосъжаляваме и да се оплакваме. Просто ще живеем по-рационално, по-смирено, по-възвишено и хармонично.

Приемайки хората като учители, си спестяваме безброй душевни терзания и вътрешно напрежение. Не можем да живеем иначе краткия си живот в страхове, в предразсъдъци, в обвинения и в разочарования, тъпчейки на едно място. Ако някой, на когото сме вярвали, ни е предал, следва да продължим с високо вдигната глава и да осъзнаем, че ние сме тези, които ще променим нещо в собственото си поведение и характер, защото се налага. В противен случай все ще ни предават. Явно сме били прекалено доверчиви или сме възлагали твърде много очаквания, не където трябва. Ако някой ни е излъгал, то това е добър урок, че следва да сме по-наблюдателни и внимателни.



Ние сами повикваме с мислите и поведението си, нещата и хората. Не правете предположения кой, защо и какво прави и мисли. Не е задължително всички да мислят и действат като вас. Търсете смисъла и символите на случващото ви се, за вас самите.

Казват, че болката и страданието, са най-добрите учители и че точно трудните моменти, каляват и изграждат личността ни. Правят ни по-силни и по-човечни. Опитът го потвърждава в голяма степен.



Иначе казано, какво ще извлечем от ситуациите, в които сме се поставили, зависи само от нас. Дали ще приемем някой или нещо като болка и наказание, или ще си вземем нужния урок и ще помъдреем, решаваме сами – въпрос на нагласа и гледна точка. Обективна реалност съществува дотолкова, доколкото всички ние се подчиняваме на някакви общи норми и правила – закони, уредби, кодекси и т.н. Всичко останало се пречупва през индивидуалната призма на всеки от нас и се връща в пространството с ярък субективен привкус.

Никой не е казал, че ще е леко и лесно. Животът обещава единствено глътка въздух и път, по който да вървим. Посоката си я избираме сами. И, да, със сигурност имаме нужда от всички „други пътници”, които срещаме по време на нашето земно пътуване, дори и в настоящия миг да не можем да си дадем рационално обяснение защо. Всеки, с когото се сблъскваме и когото допускаме до себе си, може да се нарече наш Учител, ние също сме Учители за някого. Едни ни учат да бъдем предпазливи, други – да даряваме повече внимание и любов, трети – да не вярваме на празни приказки, четвърти, пък – да сме силни и търпеливи.

Така, отъпквайки стари и създавайки нови пътеки, всеки ден се учим и променяме. Правим грешки, помъдряваме или не чак толкова... Създаваме си наши правила – „това бива, онова не бива”, „повече не така” и прибавяме още едно „за урок” към списъка с житейски преживявания. Източните мъдреци смятат, че няма грешки, а само уроци. Ние сме имали нужда от дадено преживяване – често, за да се отрезвим, да стъпим на земята и да погледнем по-рационално. Да преминем на следващ етап от развитието си – ментално, емоционално, духовно, а дори и материално.

Ако върнем житейската лента назад, бихме видели, колко сме се променили, как не бихме реагирали на разни неща по същия начин като преди. В това е идеята на случващото ни се, да променим себе си, възприятията си и черти от характера си. Колкото и да ни е неприятно присътвието на даден човек или ситуация в живота ни, те идват да покажат нещо на нас самите, да ни научат. Само е нужно да ги забележим и приемем като необходим урок, не като бреме и страдание.

Хубаво е да се вглеждаме и да анализираме, първо и предимно себе си, после и останалите. Казват, че тези, които гледат навътре, имат най-ясен поглед. А и, нали ние самите също сме Учители за някого, редно е да се изграждаме и усъвършенстваме, за да изпълняваме добре нашата мисия към другите и света. Над входовете на древноримските и древногръцки храмове често е имало надписи, които гласели: „Познай себе си и ще познаеш тайната на Вселената и Боговете.”.

Животът ни в това физическо тяло е един-единствен и е времево лимитиран. Затова си струва, да го изживеем пълноценно и красиво, да го изпълним със смисъл и стойност. Да се учим и да учим някого, да вярваме, че всяко нещо има своя порядък и причина, даже и Хаосът. Всяко нещо ни се случва точно на нас, в точното време и онази съзидателна сила, никога няма да ни даде по-тежък товар, отколкото плещите ни могат да понесат. Човек никога не знае колко е силен, докато не му се наложи. Но Учителят винаги идва, само когато Ученикът е готов.