Осъзнат родител се става с осъзнаване на причините да искаме дете

Според разпространеното мнение, човек се ражда след 9 месечно развитие в майчината утроба. Според китайската астрология, човек се ражда в мига, в който е заченат и тези 9 месеца са първите от живота му. Днес, и без да вярваме на астрология, все по- популярни стават теориите за значението на пренаталното (преди раждането) развитие и дори говорим за пренатално възпитание. Теорията, че през 9-те месеца то не е нито сляпо, нито безчувствено, нито глухо за заобикалящия го свят, а е в постоянно взаимодействие, не само с майката, но и с нейния свят.

Освен чисто сетивните и физиологични "заемки", които то получава от нея, нейният свят влияе върху емоциите на бебето, начинът й на живот. Особено важно е как е родено бебето - секцио или естествено, дали двамата са осъществили бързо връзката си, дали бебето е закърмено. Но аз си мисля, че ако тръгнем по тази линия назад в хронологията на създаването и раждането на човешкият живот, можем да стигнем дори по-далеч от пренаталното развитие и раждането.



Кога и как решаваме да имаме деца, какви са причините? Искаме да продължим рода, да докажем любовта си, защото се очаква от нас след сватбата и общия дом. Защото сме сигурни в себе си като родители или пък напълно случайно? Каква е вътрешната ни необходимост да се впуснем в това? Може би си мислим, че са уникални, но те не са:

Егоизъм. Най-сериозната причина от всички. Детето е нашата лична проекция, нашето продължение (на рода, на гените, таланта), нашите несбъднати мечти, нашата никому недадена любов, която ни изяжда отвътре, защото иска да прелее. Егоизмът не е непременно лош, доколкото той е отражение на нашето его. Но и за миг не трябва да изпускаме от поглед тази причина, защото тя може да провали не само нас като родители, но и цял друг живот напред.

Защото така се очаква от нас. Среща, общ покрив, сватба, дете. Това е обичайната последователност на събитията за повечето родители. Инерцията, в която доброволно се впускаме също не е лошо нещо - милиони хора живеят така и много от тях са добри родители. Но прибързването нещата да се случат точно така създава у родители понякога неудовлетвореност, че нещо са изпуснали, че не са се напътували или наживяли. Детето веднага се появява удобен обект на това недоволство.

Страх от самотата. Често това е и основната причина хората да се обвързваме един с друг, родителството не прави изключение. Когато се страхуваме да останем сами, ние търсим някого с когото да споделим времето, живота си, себе си. Това прехвърля отговорността върху този някой за това ние да сме щастливи. Натоварва го с нашите очаквания, с които най-трудно се разделяме. Свободата се прилага в жертва на вкопчването. Така се случва и с децата - майки обсебват децата си, очаквайки от тях да бъдат с тях завинаги, до края.

От упоритост и инат. Минава време, а бебето не идва. Минава година и вече става болезнено важно да дойде. Защо? Всички предишни причини излизат наяве. Инвитро процедури, осеменяване, хормонални лечения...осиновяване. Тези изпитания се отразяват и на нашата връзка. Понякога тя се скрепява, но понякога - родителите, които искаме да сме в началото, може да не се окажем заедно към края. Но дори и да сме заедно - очакването се отразява и на самото дете. То е обгрижвано повече, над него се трепери или се разглезва.

От любов. Любов обаче към кого? Към нещо, което още го няма? Към някой непознат? Като подарък към мъжа, когото обичаме? Или от любов изобщо, към живота. Любовта може да приеме много лица и добре да маскира егото. Тя излъже сърцето ни. Но ако имаме твърде много от онази, голямата любов, просветлената, осъзнатата, тя поне ни води на една правилна пътека - загърбването на егото и "виждането", проглеждането.



Когато си представяме нашето неродено дете, изхождаме от нас самите и ценностите, които са заложени в нас – искам да е добро, да е практично, да отстоява мнението си, да е силно, да е емоционално, артистично. Все представи, които се опират на нашето собствено детство и от които трудно се избягва, най-много да се стигне до компенсирането: „Мен така и не ме записаха на цигулка, но детето ми ще свири един ден” и ето как волно или неволно в ума си ние вече възпитаваме и залагаме на свой ред ценности.

Когато детето се роди – много малко можем да избягаме от тези калъпи, в които го вкарваме още неродено. Много малко родители се съобразяват с индивидуалността на детето и са гъвкави във възпитанието, много малко успяват да избягат от егото си и да погледнат детето си такова, каквото е – с неговите особености и стремежи, неговата уникалност. Дори напротив, ставаме и съучастници на системата на образованието, на обществения морал и предразсъдъци, която в същността си е такава, че се се стреми към уеднаквяване и стандартизация. В повечето случаи просто се оставяме на потока на деня и дори не осъзнаваме ролята си на родители.

Много е важно какво мислим за детето си, когато започнем да го планираме, дори в представите си. Неслучайно в древните народи бременната жена е гледана с почит и на нея са се осигурявали много блага и привилегии. Това, което тя мисли, чувства и прави се отразява на нероденото дете. Много важно е какво мислим за него и по време на бременността. Но не по-малко важно е, дали осъзнаваме собствените си недостатъци и грешки във възпитанието, така че да се стремим, колкото е възможно да не ги прехвърляме върху детето. А този омагьосан кръг може да се разбие единствено с отразяване и съобразяване с неговата личност, отделяйки я от своята, предоставяйки й свободата да не отговаря на нашите представи, а да гради свои. И с любов, от онази, голямата.