За какво спря да ми пука, когато пораснах

Не ми пука за чуждото мнение. Не, наистина. Хората винаги говорят, хората винаги недоволстват. Не можеш да се харесаш на всички и не е нужно. Увереността ми е толкова здравословна, че не искам да ме разболяват токсични хора, вампири, пасивни агресори, манипулатори, които срещнах по пътя. Отдръпвам се и търся добрите хора. Хората, които ме вдъхновяват и вадят най-доброто от мен. Осъзнах, че само те и най-близките заслужават енергията ми.

Не ми пука да кажа каквото мисля. С учтивото премълчаване и свеждане на поглед приключих. Когато някой ме пита за работата, за това, каквото искам във връзката, за мнението ми – давам го и изразявам позицията си. Когато имам въпрос, задавам го, вместо да се колебая после. Изправям се и защитавам, казвам истината, когато е напечено. Заявявам себе си, защото така няма неразбрали, няма недоразумения. Общуването е малкото, което остана ценно помежду ни - искам всичко да е ясно. Търся хора, които ме приемат като равна и се интересуват искрено от мен - на тях отдавам цялото си внимание.

Не ми пука за грешките от миналото. Минах своя път, направих своите грешки. Аз съм резултат на тях, също толкова, колкото и на успехите и добрите си дела. Грешките обаче остават в миналото. Спрях да се питам "Ами ако?" - случва се това, което трябва. Отчитам се пред съвестта си и тази на обичните ми хора. Хората от миналото могат да говорят зад гърба ми – те не случайно са там.

Не ми пука, че срещата не е минала добре. Или че той може и да не се обади, защото и аз вече не звъня, ако не искам да чуя някого. И не ме направи такава бракът и разводът. Те ми отвориха очите. Приемам мъжете в живота си точно така - с отворени очи. Нямам очаквания от тях и не им лепвам етикети. Но държа на добрия разговор, честността и смеха. Не ме е страх да остана и без тях. Тъжно е понякога, но категорично не е краят на света.

Не ми пука вече и да развалям "приятелства" и да излизам от връзки. Не се чувствам длъжна да поддържам остарели отношения, да разменям кухи фрази с хора, които вече нищо не ме свързва. Нямам време за куртоазия, но любезността и добрите си маниери си не отказвам на никого. Мина времето, когато трябваше всички да ме харесват и да се доказвам колко съм готина и свястна. Аз съм много повече.

Не ми пука за идеалния живот, който другите водят в социалните мрежи. Не вярвам в това, защото аз също го правех – поддържах идеална представа за майка, съпруга, служител, за интелигентен съвременен човек с набор от обществени теми, по които да взема отношение. Разчистих списъците с приятели, блокирах някои, оправих си настройките на поверителност и към моя живот имат поглед наистина малко хора. Сега пред илюзиите на социалните мрежи предпочитам дълга разхода след работа, кафе с приятелка, киснене в книжарницата. И да, оставям телефона в чантата.

Не ми пука за това как тялото ми изглежда в очите на другите. Искам да съм с нормално за възрастта ми и ръста тегло. Искам да съм здрава и да ми е леко. Обличам се така, че да прикрия някои неща, които не харесвам заради вътрешното си чувство на естетика, не защото някой така е казал. Свръхтеглото носи рискове за здравето и не приемам „Харесвам се такава, каквато съм.”, ако това значи лоша кръвна картина, висок холестерол, висока кръвна захар. Предпочитам вместо да мисля за фигурата си, да мисля за здравето си и отдавам внимание не на диети, а на здравословно хранене.

Не ми пука за модата. Не се интересувам от модни тенденции и актуални "трябва да имаш за сезона". Нямам време и енергия да следя цялата тази информация, която минава за месец-два по всички магазини и после сякаш никога не се е случвала. Е, случила се е, ако съдя по купищата дрехи в гардероба, които никога няма да облека и които изхвърлих или дарих. Стига с това. Обличам се както смятам, че ми отива. Имам дрехи за всеки случай – от официален до разходка в парка и държа някои класически избора, в които инвестирам по-сериозни суми.

Не ми пука за нещата, които не мога да контролирам. Дали някой ще ме хареса, дали някой ще ми се обади, дали ще изберат мен, дали някой друг ще направи нещо. Гледам моите си неща и си карам моите задачи. Това мога да контролирам. Ако работя добре и гледам напред, хубавите неща се случват. Ако съм себе си и той ме хареса такава, ще ми се обади. Ако имам качествата и умея „да се продам” – ще изберат мен.

Не ми пука дори колко много са станали нещата, за които не ми пука. Когато бях по-млада, толкова ме беше страх – какво ще си помислят, какво ще кажат, неувереност, тревожност, безсънни нощи – защото твърде много ми пукаше. Човек има ограничено време и енергията трябва да се пести, битките да се избират. Да се търси простотата. Това не е ограничаване – това е свобода. И като казвам "не ми пука" не го казвам като тийнейджърски каприз, казвам го като зрял човек, теглил чертата.

Откакто се отървах от тези неща, минах една голяма раздяла и няколко по-малки, смених работата, се чувствам наистина жива. Свободна да видя цялата красота наоколо, всички добри и мили хора, които преди не забелязвах, устремена в това аз да бъда забелязаната.

Сега имам добра дума за чистачката в офиса, за непознатия на пейката, за учтивата сестра в кабинета. Сега имам времето да се разхождам, да се срещам с приятели. Мога да отида на среща, мога и да си остана вкъщи и да работя. Пренасочих енергията си към децата, към дома си, към мен самата. И така е дяволски добре.