Здравословен егоизъм или егоцентризъм?

Напоследък почти навсякъде четем, че за да бъдем щастливи, трябва да сме малко егоисти, да обръщаме повече внимание на нашето Аз. „Проповядването“ на т.нар. здравословен егоизъм придобива все по-голяма сила. Истината е, че ако не тръгнеш от себе си в опити да бъдеш някой за другите, няма как да успееш. Тук обаче има едно „но“ и то е, че времето заделено за нас и нашите проблеми, не бива да се превръща в приоритет до такава степен, че да нямаме и един час, в който да изслушаме приятел и да му кажем няколко мили думи. Знаем ли къде са границите на собствения ни егоизъм? Кога и до колко сме длъжни да прекарваме време с другите, да им споделяме живота си?



Не можеш и да им дадеш, защото на теб самият не ти е дадено достатъчно. Тук съвсем простичкият пример е този, че когато една жена е красива (т.е. на нея и е дадено достатъчно), тя няма нужда от комплименти и излишно внимание, което да я кара да се чувства такава. И още нещо - една хубава (уверена в себе си) жена винаги е готова да даде - най-малкото да направи комплимент на друга хубава жена. Нима не сте го забелязали? Рядко ще ви се случи някоя по-пълничка или не до там съвършена ваша приятелка да ви каже колко харесва външния ви вид.

Ако пък не познаваме добре себе си, ние не вярваме в собствения си ум и възможности. А това съмнение в собственото ни Аз, поражда страх, който от своя страна може да бъде причина да манипулираме околните, опитвайки си да си доставим от тях онова, което липсва у нас. Дали не ви в позната ситуацията, в която някой се опитва да ви „вкара“ думи в устата, твърдейки, че сте казали нещо по точно определен начин. Вие знаете, че сте го казали съвсем „иначе“, в друг смисъл, че дори не сте придали важност на тези ваши думи, но „сега“ те биват изкарвани тотално различни - в опит човекът срещу вас да се изкара прав.
Всъщност, за да успяваме да бъдем полезни на себе си в разумни граници, без да пренебрегваме другите, на първо място трябва да се научим да различаваме здравословния егоизъм от нездравословния егоцентризъм. Това става най-лесно като си дадем сметка кой от кого какво иска.

Егоистът не позволява да му се бъркат в живота. Държи на това да прави онова, което той е решил. На свой ред обаче, също не се намесва в живота на околните - има изисквания единствено към себе си.
Егоцентрикът също се грижи за собствените си желания, но изисква и другите да правят това - да му угаждат и да са на разположение. Егоцентрикът желае да промени своя живот, променяйки живота и на заобикалящите го.



И все пак е хубаво да помним, че егоистите се възползват от възможностите, които им се предлагат и се развиват в посоката, която са избрали, без това да им пречи да помагат на другите. И тук ще ви дадем един прост пример - ако имате много ангажименти в офиса и ви се обадят двама приятели - единият с молба за спешен заем, а другият, внезапно озовал се в болница на легло, при кого ще отидете? Да, има и други фактори, за които ще попитате и ще обмислите и все пак - мнозина от вас ще изберат онзи, чийто здраве е застрашено. Поне в този момент. Казано по друг начин - не е препоръчително да се втурвате да помагате за щяло и не щяло, но все пак да се отзовавате, когато ви поискат подкрепа.

Преди време ми се случи да чуя разговор, в който позната обясняваше на своя приятелка, че няма пари, с които да и услужи, но ще поиска от другаде. При това тези пари не бяха важни - с тях не се спасяваше човешки живот, а се купуваха нови вещи. В този случай едва ли трябва спешно да се втурнем, замесвайки и други приятели в заеми, които не са за нас и които могат да ни вкарат в неприятности със закъснели срокове и т.н. Жертвоготовността понякога не е ценност. И определено едни неща са по-важни от други. Хубаво е да се научим да преценяваме трезво и да степенуваме.



И точно затова и се наричаме човеци - защото сме способни на съчувствие, изпитваме необходимост да се застъпим за другите, да помогнем. Точно по този начин укрепваме връзките помежду си, създаваме доверие и истинско приятелство. Изследвания доказват, че даването и помощта ни откъсват от тревогите, карат ни да се чувстваме по-добре, засилват усещането ни за полезност, облагодетелстват обществото. Егоцентризмът със сигурност няма място тук, но малко егоизъм, „гарниран“ с „едно наум“ винаги може да ни помогне. Защото не винаги помагаме на правилните хора. Ако обаче си поставим граници, които са като закон за нас, е твърде вероятно да успеем да съхраним по-голяма част от добротата си (по-рядко ще бъдем излъгани), която да използваме за правилните хора. Когато ограничите помощта и даването, е нормално да ви е тъжно, но помнете, че ще ви бъде не по-малко такова, ако го правите за хора, които са изцяло обладани от себе си и не са способни дори да кажат „благодаря“.

Ако вие оставате гладни за сметка на другите, припомнете си, че една гладна майка не може да нахрани детето си… От друга страна обаче, има хора и хора. На някои им е заложено да живеят в името на другите и това ги удовлетворява истински. Никога няма да забравя майка ми, която в труден за нея момент, когато беше на легло, хващаше телефона и с часове говореше с нейна приятелка, която също беше на легло, но в още по-тежко състояние. За майка ми това да окуражи някого беше същински лек за нейното състояние.



Започнете от тук - просто спазвайте дадената дума. Често си казваме „ще ти се обадя утре“, „ще ти пиша в събота“, „ще се чуем тези дни“, а след това се оказва, че утре е минало без обаждане, в събота дори не си спомняш на кого трябва да се обадиш, а „тези дни“ могат да дойдат и след месеци. Не хвърляйте думите си на вятъра! Понякога дори само едно две минутно телефонно обаждане казва всичко за вас. Не подминавайте малките жестове!

Не всеки може да скочи в огъня (в буквалния смисъл) заради друг. Някои дори заради собствените си деца не биха го направили. От страх. За собствения си живот. Други обаче, не го ли направят (дори за непознат), все едно не са били там. За тях няма и секунда време, в което да се колебаят. И е наистина прекрасно, че има такива хора. Много по-хубаво е да се жертваш и да останеш наранен, отколкото да стоиш и да наблюдаваш. Защото животът е буквално това в почти всяко отношение - да се хвърлиш в „огъня“, без да мислиш дали ще оцелееш. Но поне ще знаеш, че си живял пълноценно!