Деструктивното чувство за вина

Угризенията на съвестта човъркат като малко червейче съзнанието ни. Независимо колко сме големи тези усещания за вина съпътстват неизменно битието ни. Човешкият род е създал така съществуването си, че е подхранвал и добре съхранявал тази форма на нездраво поведение. Умишлено или не, то е факт, който е добре да не пренебрегваме. Ако се замислим само за секунда, веднага можем да изредим колко пъти сме се почувствали виновни за неща, които независят пряко от нас. Често дори си правим лоша услуга да се нарамим с вина за абсолютно несъществени неща.

Виновни сме, когато ни се прииска почивка, свикнали сме да бъдем под пара и винаги в центъра на динамиката. Ако се замислим за отбиване от пътя или кажем стоп, това е предела ми, малкият дявол се появява като от шоу за фокуси на рамото ни и зловещо ни боде с тризъбеца. И като е станало дума за фокуси, често ни се иска да жонглираме с много дейности за да е чиста съвестта ни и да няма време и място онова малко червейче да си проправя път в ума ни. Вина изпитваме, когато се упрекваме, че не сме добри родители. Захапали ръководствата за идеалния родител 200 страници поглъщаме вина. Кършим пръсти колко сме кърмили или не нашето отроче, кога се е научило да приказва, да поздравява, да щипе и хапе, да използва гърнето. Нима родителят, който иска почивка е егоистичен, или пък майката, която не е чела „Основни етапи на детството“ е некомпетентна и неспособна? Виновни сме, че сме се оженили/омъжили за неправилния партньор или сме забравили стари приятели. А те, дали помнят нас? И защо още утре не им се обадим за да подновим хубавото минало. Изпитваме вина, когато сме се развели и смятаме, че сме осакатили детството на най- милото ни като отнемем идеала за семейство. Малцина обаче разбират, че насила запазените отношения са повече злополучни именно за детето им, което един ден ще поеме своя път в живота, а те ще са на прага на половината си живот, празни, нещастни и необичани.

Едно от най- унищожителните чувства за вина изпитват родителите. Да ли са достатъчно добри родители, да ли са прекалено строги или пък нехайни спрямо отглеждането на детето си. Често, когато ни боли, си мислим, че някъде сме сгрешили и заради това не сме могли да предотвратим сегашната болка. Или че тя е наказание за нещо лошо, което сме сторили.

Кой каза, че болката е само лошо и вредно нещо? Да, неприятно е когато страдаме и ни боли, но болката може да ни калява за нещо по- голямо и щом ни боли следователно учим важен урок. Децата също учат важен урок с помощта на болката. В периода на детството много родители компенсират чувството си за вина с подаръци или пък такива родители, които проявяват отстъпчивост в поведението си. Децата са много сензитивни и често пъти могат да спекулират с родителското чувство за вина. Но не защото са лоши, а защото виновният родител е слаб и манипулируем. Има определени изрази, които несъмнено посяват семенцето на виновността у децата: „ Ти не си като Х.“; „ Не си малко дете.“; „ Не се прави на по- умен от мен.“; „ Аз изкарвам парите,… докато живееш в моята къща...“; „ Не прави това сам, остави ме аз да го свърша.“ и т.н.

Виновността ни сполита и когато искаме нещо за себе си. Смята се за голямо геройство самоотвержените и безвъзмездни постъпки. И щом решим да искаме нещичко за себе си, нахлува усещането за нередност, за прекрачване на забранена граница.


Как да преодоляваме чувството за вина?

За да може да се справим с чувството за вина преди всичко е необходимо да се научим да си прощаваме, сами на себе си. Чувството за вина има деструктивна сила, която може да ни направи непълноценни. Прошката е трудна стъпка, дори по- трудна към самите нас, отколкото към околните. Помислете само, колко пъти сте си казвали, че не ще си простите определена постъпка или неизказано мнение? Кой ще ви прости, ако не вие самите?

Когато изпитваме моменти на слабост, това не е безвъзвратна загуба. По този начин показваме на детето, че е човешко да се греши, че хората не са идеални, че мама и татко не са супер герои и това оформя една реална преценка за света.

Всеки има определен предел на чувствителност и разбиране. Няма общо валидно поведение, няма формула, рецепта, книга или философия, която да определя и слага граници и да дава безпрекословна свобода. Всеки носи в себе си своето собствено разбиране за нещата, знание за нещо, което другият не умее и обратно.

Няма верни и грешни отговори, всичко е опит, който ни учи. Ако сме допуснали грешка нека приемем това за урок, който ни прави една идея по- мъдри за в бъдеще.
Прекалено високите изисквания също теглят вината след себе си, защото не винаги успяваме да задоволим взискателността си. Трябва да сме толерантни към себе си и да се вместваме в собствените си възможности.