За травмите си може и да не носим отговорност, но носим за излекуването от тях

Всеки от нас е нараняван и сам наранява, волно или неволно. Общуването стои на принципа на намиране, общуване, взаимодействие, прекрачване на граници, оказване на въздействие, на болка от изоставяне и умишлено нараняване. Фактори като родители, семейство, първи сексуални контакти, любовни връзки, приятелства и дори случайни хора могат да се окажат решаващи за тежки травми, разстройства на личността и поведението, развиване на нездравословни защитни механизми.



да счупим модела, за да не се предава на децата
да се радваме на успешни връзки
да имаме положителни приятелства
да се отърсим от ролята на жертва и да живеем пълноценно

Никой не ни е дал обещание, никой не бива да очаква, че няма да бъде ранен в живота, който води. Очакванията за безгрижен живот, по зададени представи, води до по-силно преживяване на разочарованията. Събирайки се с някого, ние трябва да сме с ясното съзнание, че този някой утре може да си отиде. Това важи и за приятелства, сексуални партньори. От прекрасната ни работа може да ни уволнят, да преживеем природно бедствие. Без излишен фатализъм, нека приемем, че раната е част от живота.

Осъзнаване на случилото се. Постоянното осмисляне на случилото се в миналото - раздяла, лоши отношения с родители, насилие и т.н. ни помага да разберем какво се случва сега, как това ни променя. Не бива да изтласкваме раните далеч в подсъзнанието си, защото те излизат на повърхността под формата на злоупотреби, безразборни връзки и разни други самоунищожителни схеми. Абстрахирането от личното преживяване става с помощта на разума - той ни помага да прегърнем раната, без тя да става част от нас.

На свой ред и ние нараняваме и схващането на това взаимодействие трябва да и предпази от нанасянето на рани, но и да разбере как и защо и ние сме наранявани. От една страна трябва да бъдем внимателни, доброжелателни, за да очакваме същото. От друга, това ни помага да разберем, че невинаги авторите на нашите травми са водени от лоши чувства, а понякога просто така се получава между хората.

И важното е да се излезе от болезнените отношения, минало с прошка. Прошката е несравнимо с никое друго духовно преживяване между хората. Това е процес по осъзнаване, вина, върховна духовна щедрост освобождаване, катарзис. Не по-малко важна за тези, които я искат, както е за тези, които я дават. Дори и да не можем да поискаме и дадем прошка, дълбоко в себе си, трябва да сме готови да се изправим и да осъзнаем нуждата да се освободим и сами да освободим другия.

Болката е част живота и има своите безценни уроци. Тя е тази, която ни трансформира, изважда ни от летаргията на комфорта. Без болка няма промяна, няма растеж. Всяко болезнено изживяване ни учи на нещо ново за нас, за хората, за света. Урок, който няма как да бъде научен по друг начин и намирането на този урок също е част от лекуването. Като приемем болката за естествена, ние получаваме възможността да се отдалечим от нея, да видим травмата, да я осмислим, без тя да ни засяга.

Можем да помогнем излекуването, като прегърнем кауза, но трябва да внимаваме да останем във връзка със себе си. Каузата - доброволчество, благотворителност, не бива да изтласка процеса на лекуване. Ако болката остане изтикана в подсъзнанието в опит да бъде забравена, ако ние просто запълваме дните си с работа, тя ще намери начин да излезе наяве и то по най-нездравословен начин. Независимо с какво решим да запълваме дните си, трябва да останем във връзка със себе си, да не губим мотивацията си - да помогнем на други, на обществото.

Нека позволим да бъдем лекувани. Никой не може да свърши изцелението ни вместо нас, вярно е, но понякога плаха дума на окуражаване, порив да споделим, да бъдем приближени, да изпитаме нужда да бъдем слаби и някой да ни съчувства имат не по-малко целителна сила. Понякога наистина не можем сами. И макар трудът е за наша сметка, вдъхновението често идва, понякога съвсем неочаквано, от неочаквано място, отвън, от другиго.

Да избягаме от ролята на жертва и страдащ, травмиран човек. Хората понякога имаме склонност да се фиксираме в раните си, да черпим от тях вдъхновение, чувство, че сме по-различни, специални. Отдаваме се на нихилистични и цинични мисли и затваряме сърцата си към доброто, градивното, красивото. Да, травмите ни променят, но никой човек, познал любовта, истинското приятелство, не иска да се върне при отчаянието, равнодушието и безверието. Нека си позволим да се отваряме, дори с риск за нови травми. В това е най-голямата ни човешка ценност - безстрашието пред болката в името на любовта.