„Дете, на обичане кой те научи?”

Виновният
Валери Петров

Нямаше как. Беше истинска хала.
Лаеше страшно и прежалих го аз.
Взех го в колата и далеч от квартала
го пуснах навънка и дадох газ.
Беше ми тежко, но повтарям пак
лаеше страшно нямаше как!
И ето след седмица нещо драска вратата,
нещо чука с опашка, скимти и квичи,
нещо ми скача върху рамената,
нещо ме лиже, скимти и квичи.

Мръсен и кален,
отслабнал и жален, с една рана дълбока
отстрана на хълбока
търка се в мене и гледам го аз,
слушам, разбирам му кучия глас.
- Господарю – той каза – господарю любими,
от сърце ти се моля, вината прости ми!
Аз съм твоето куче!
Аз не знам как се случи!
Гледай, вярна муцуна
в краката ти слагам:
честна кучешка дума,
не съм искал да бягам!
Сигурно там зад завоя
съм се някак отбил
и загубил съм твоя
автомобил!
Ау как беше ужасно!
Ау как беше опасно!
Стигнах няколко пъти
до един магазин,
но закрит бе дъха ти
от лъха на бензин.
Ти навярно си свирил
и ругал своя пес,
но и аз съм те дирил
седем дена до днес!
Опрости ми вината!
Отвори ми вратата!
Няма вече да шавам,
свойто място ще зная
и от днес обещавам
дваж по-силно да лая!
- Влизай ! – казвам му строго – Но сърдит съм ти много,
няма никога вече да те водя далече!




Куче
Боряна Нейкова

Не искам куче да имам.
Не искам нищо да имам
за кратко.
А после да нямам
завинаги.
Не искам куче в къщата.
След кучето
къщата
е с едно куче по-празна,
с едно куче по-чиста,
с едно куче по-тиха.
По-тъжна от всяка къща без куче
е онази, в която е имало куче.
И думата „ново”, употребена за куче
е тъжна.
Не искам куче да имам.
Не искам нищо да имам.
Светът е напуснато място,
където
за кратко е имало
куче,
а после завинаги няма



Кучешка душа
Чони Чонев

Стопаните смениха своя дом,
а кучето оставиха на двора.
То цяла нощ ги търси мълчешком,
а призори задряма от умора...
На следващата нощ по вълчи ви,
загледано нагоре към луната.
Повиках го с коричка хляб - уви,
дори не ме допусна до вратата.
Три нощи гледа тъмните стъкла,
скимтя и ви от болка изтерзано,
а после се отпусна на снега,
преди да дойдат новите стопани.
А старите усетиха на сън
как някой диша в градската им вила
отлитащата кучешка душа,
сбогувайки се беше им простила.




Моят първи приятел
Ники Комедвенска

Две чорапчета бели, очи като циганско лято –
мойто кученце черно и първият детски приятел...
Как беснеехме само на двора пред старата къща:
две безгрижни души, си разделяхме хляба насъщен.
После – апартамент. И си стегнахме всички багажа –
няма място за кучета в новия дом. И за мънички даже...
И баща ми го даде на някого – две чорапчета бели
и очи като есен... в очакване времето спрели.
Аз забравих веднага за моето мъничко куче.
Бързах в този живот, бързах целия свят да науча.
А пък то е скимтяло и гризало нощем синджира
и с очи се е молело тъжно: „Пусни ме! Умирам...”
И един ден, не помня, навярно година по-късно,
черна топка космата на пътя във мене се блъсна...
Две чорапчета бели и топли очи... като лято –
мойто куче добро! Моят най-добър първи приятел.
По ръката ме близна с езиче и лапа протегна.
И ме стегна жестоко отляво. От обич ме стегна...

Моят първи приятел отдавна се скита из рая...
Някой ден ще го стигна, ще чукна на входа. И зная –
ако Бог ме попита: „Дете, на обичане кой те научи?”,
ще Му кажа с ръка на сърцето: едно куче!