Не обичам детето си... - I

Майка, която не обича собственото си дете! В представите ни изниква образът на асоциална жена, която принципно не изпитва нормални човешки чувства. Или мащеха, която волю-неволю трябва да отглежда чуждо дете. Но това може да бъде най-обичайна и неизпъкваща с нищо от останалите мама. Тя изпълнява съвестно всички препоръки на педиатъра, купува играчки на детето си, дори му пее приспивни песнички през нощта. И за това, че изпитва не любов, а по-скоро раздразнение, се досещат само двамина – тя самата и мъничето. Защото децата, още от момента на раждането си, са способни да улавят майчините чувства по интонацията на гласа, погледа, усещането от докосването и целувките. Те, разбира се няма с какво да сравняват и не знаят дали би могло да бъде иначе. Всички ние хората обаче, още с появяването си на този свят, сме настроени за любов. Затова всяко дете жадува да получава от своята майка внимание и нежност, дори да бъде най-прекрасното същество в нейните очи.

Малчуганите, към които се отнасят именно така, растат весели и спокойни. Те чувстват увереност, защита и са готови да се доверят на света. Необичаните деца, напротив, обикновено са взискателни, капризни и раздразнителни. За тях често можем да чуем: „Покой нямам от него. Сит е, облечен е - не мога да си обясня какво още иска!” Това, което не им достига е внимание и ласки, но не формални, а истински. Не се успокояват дори, когато ги вземат на ръце, защото ласките от чувство за дълг съвсем не са същите като ласките от любов.

На майките обаче също не им е лесно. Съзнанието, че не обичат собственото си дете поражда в тях куп сложни и противоречиви чувства. На първо място ги измъчва огромната вина („ Той е толкова мъничък и с нищо не го е заслужил”) и недоволството от себе си („Какво се случва с мен, всяка нормална жена трябва да обича детето си”) към които се прибавят чувството за безизходица („Ужасно е, но не мога да го променя”) и тревогата („ Ами какво ще стане от тук нататък, когато детето порасте”). Социалните норми задължават жената да бъде любяща майка и осъждат всяка, която признава студенината на своите чувства. За това за майчината нелюбов не е прието да се говори откровено. Това признание е трудно дори пред самия себе си, но отваря път пред въпросът, защо се е получило така?

Ако не беше ти...
Децата не винаги са част от нашите планове и в понякога се появяват „съвсем не на време”. Това обаче не означава автоматично, че ще растат необичани – повечето майки (макар и след време) се оказват много благодарни на този подарък от съдбата. Но, ако раждането на детето повлияе на живота им отрицателно (проваля кариерата, обучението им или връзката с любимия човек), тя започва да възприема малкото същество като причина за всичките си беди. Жената може съзнателно да разбира, колко абсурдни са подобни обвинения, но представите, колко по-различен би бил живота й без тази „фатална грешка”, се оказват по-силни. Просто изкушението да прехвърлят причината за своите неудачи върху някои друг, се оказва твърде голямо.