Обичам да пътувам през ранното лято. Дните все още не са толкова горещи, а окото ми се наслаждава на ширналите се полета с току-що цъфнали слънчогледи. И макар да знам, че целта на тези насаждения е една-единствена: добива на евтина мазнина, с която целокупният народ да пържи мръвки и кюфтета, тази гледка оставя светло и приповдигнато усещане в душата ми.
Винаги е имало и ще има два типа хора - едни, които от слънчогледа правят олио и други, които сътворяват от същото велико произведение на изкуството, като например Ван Гог и Клод Моне. Между тези две крайности, практичното и възвишеното, се люшка символиката на слънчогледа – едновременно промишлена суровина и най-обичаното цвете.
Латинското название на растението Helianthus annuus произхожда от гръцките думи „Хелиос” – Слънце и „антос” – цвете. Подобно или същото e значение на името и на различните езици – Sunflower, Sonnenblumen, Подсолнух и т.н. – разликите са минимални, а присъствието на най-яркото небесно светило в него е задължително и неслучайно. Огнено-жълтите цветове с листенца разперени като лъчи още от древността са смятани за символ на слънцето. Но асоциациите не спират само до външния вид.
Известно е, че красивите растения са винаги обърнати към слънцето и следват пътя му от изток на запад. Зад това почти мистично поклонение, наречено хелиотропизъм, се крие научен факт. В слънчогледа се съдържа растителния хормон ауксин, които отговаря за растежа. При недостиг на слънчева светлина той кара стеблото да се извива към нейният източник и пълноценно да я получава в течение на целия ден. Когато обаче растежа приключи цветето спира да бъде спътник на своя двойник-кумир и остава загледано винаги на изток, докато най-накрая сведе глава от натежалия си плод.
 |
Заради това необичайно поведение, слънчогледът бил на особена почит в родната си Централна Америка. Цивилизациите на инките и ацтеките го използвали в религиозните си церемонии, вярвайки, че сами боговете са го пратили за свой представител на Земята. Паралелно с това обаче използвали и семената му за храна, като според археолозите растението било опитомено още около 2600 г. пр. Х. По-късно през XVI век испанските конкистадори пренесли слънчогледа на Стария континент, където дълго време европейците му се наслаждавали единствено като декоративно цвете. Особено възхитен от него бил Людовик XIV – кралят-слънце, които виждал в огнения диск отражение на собствената си височайша персона. Започва пресъздаването на цветето в изкуството – от анонимните илюстрации, нашивки и дърворезби през натюрмортите на Ван Гог, Клод Моне, Гоген и Шиле до съвременната фотография – един вечно актуален източник на вдъхновение за множество творци.
Като маслодайно растение слънчогледът започнал да се използва едва през XVIII век – първо за нуждите на текстилната промишленост, а след това и в хранителната. Особено популярно става олиото в православна Русия, където се смятало за единствената мазнина позволена по време на пости. И до днес това е едно от най-евтините и хранителни растителни масла. Най-полезно е обаче в нерафинираната си форма – т. нареченият шарлан, които съдържа по-големи количества витамин Е и калций.
Но с добива на растителното масло не се изчерпват полезните приложения на слънчогледа.
Нежните жълти листенца на цвета се използват в билколечението като температуропонижаващо и отхрачващо средство, а отварата от самата пита има противомаларийни свойства, които си съперничат с хинина. Красивото цвете крие още тайни – в него се съдържат големи количества естествен каучук, които предизвикват интереса на производителите. Засега обаче извличането му е само експериментално, но може би не остава много време до момента, в които ще можем да се отдадем на сладки сънища на матрак от слънчогледов латекс.