Българчета в чужбина

Хиляди малки българчета са родени или живеят извън пределите на страната ни. Числеността им вече е толкова значителна, че спокойно можем да говорим за общи черти помежду им, макар да са пръснати из целия свят. Те са децата на онази вълна българи, която започна своя поход извън пределите на България още преди 15 години и „повлече крак” за по-младите след себе си.

В общия случай според емигрантите приспособяването към живота в една чужда страна до ниво, в което човек започва да се чувства у дома си отнема около 3-5 години. Това е времето, в което се учи езика, получава се образование, успоредно с намирането на работа или няколкото поредни нейни смени, времето за усвояване на местните нрави и привички, ориентиране в средата и създаване на приятелски кръг. Понякога този период е по-кратък, а понякога човек заминава заедно с цялото си семейство и тогава „се учи в крачка” без да има време за оглеждане и приспособяване.

Децата на тези семейства се раждат в чужбина или хората в идеалния случай избират периода на заминаването си така, че да започнат училище там. В Англия например това е на 4 годишна възраст, което означава поне година предварително, за да усвои детето основни езикови умения в английска детска градина. Ако детето се е родило там и двамата родители са българи, то преходът към чуждоезиковата среда е по-плавен, защото не е добавен към стреса от смяната на мястото за живот, откъсването от роднините и приятелите му и сблъсъка с новата обстановка. В общи линии децата учат езика много бързо. По тази причина някои семейства дори избират варианта „временна емиграция”, за да дадат на децата си една добра езикова основа, която само оригиналната езикова среда може да осигури. Те нямат намерение за трайно заселване в чужбина, а целта им е основно образованието на потомството.

В този начален период езиковите умения на децата са много интересни. Често започват изречението на майчиния си език и го завършват на чуждия. Смесват думи и изрази, а ако са родени в двуезични семейства и проговарянето им е дошло сравнително късно, то после наваксват с чудновати полиглотски смесици. Българите, които поддържат контакти с други български семейства, особено такива с деца, са облагодетелствани, защото децата им не остават с впечатлението, че майчиният им език е някакъв странен домашен код за фамилно разбирателство.

Повечето емигрантски групи са базирани в големите световни мегаполиси, където населението по правило е многолико и многонационално, затова чувството за малцинственост в общия случай отсъства. Напротив, децата се чувстват обогатени от знанието на неща, които не са достъпни за повечето им съученици, а от своя страна учат много и от тях. Училищата, дори елитните в Лондон не толерират националистически нагласи, затова нравите и традициите, които вливат децата от други нации са обект на интерес, а не на ирония. Носенето на мартеници например е много интересно нещо за малките англичанчета и други представени там общности. На 1-ви март в метрото можете да срещнете много деца с червено-бели гривнички и то не задължително българчета.

Английската образователна система се различава от българската, което внася известен смут в децата, които посещават паралелно английско и българско училище. Ако в английските училища се насърчава логическото мислене, креативността и отсъства изпитването в познатия ни вид като оценка, стимул и наказание за положения труд, то в българските все още се държи на оценяването, дисциплинарните методи и обема задължителни знания пред качеството на уменията. Друго сравнение е по отношение на уважението към децата, което се схваща като изключително важна нагласа на учителите спрямо малките англичанчета. Счита се, че това е начин за „отглеждане” на самоуважението, така необходимо като здрава вътрешна среда за израстване и развитие на една личност. Това все още не е факт в българското училище.

Такива особено ярки контрасти децата неминуемо забелязват и то не в полза на българската образователна система. Това често поставя мама и татко (или само този, който е българин) пред необходимостта да сричат в събота и неделя върху българските букварчета, вместо да водят детето си на училище.

Децата на емигрантите посещават България поне веднъж годишно – през летните ваканции. Тя по-често ги озадачава. Страната, която съвсем не подрязва така грижливо градинките си и не поддържа огромни китни паркове навсякъде из градовете си, както и липсата на многобройните чудни забавления, които големите мегаполиси предлагат на най-малките. Впечатлява ги повече с мръсотията по улиците и старите детски площадки, отколкото с топлия си климат и приветливите роднини. Те от своя страна също се различават от средата им в чужбина по чисто български черти и в двете посоки на скалата на приемливост – по-шумни или по-експресивни, по-сърдечни или по-мрачни, по-общителни, но понякога по-малко толерантни и не дотам навикнали на различност. В тези ваканции децата разбират, че тук не е съвсем „у дома”, така както в някои моменти „там” също не се чувстват много добре приети. Разбира се, понякога се сблъскват с ксенофобия и крайни настроения, но сякаш приемат това като част от пейзажа.

Все пак този шпагат между културните среди, в които растат определя и начина им на мислене – много по-гъвкав, толерантен и отворен към различностите. Но преди всичко – КОСМОПОЛИТЕН. Те са част от децата на света, за които „тук”, „там” и навсякъде може да бъде „вкъщи” и които съумяват да се приспособят независимо от това, което ги посреща, да се развиват и успяват, защото светът отдавна вече е едно голямо село и е дошло най-накрая нашето време да бъдем част от неговия бъдещ елит.

P.S. В тази статия се визира предимно българската общност в Англия.