Тази досада поучението!

Никой не обича да го поучават, макар сам лесно да изпада в ролята на онзи, който говори назидателно или поне от позицията на повече врял и кипял в житейския казан. Парадокс, при който забравяме правилото „не прави това, което не искаш да се случва на теб“. И поредно потвърждение коя е обичайната настилка, по която минаваме, за да стигнем до ада. Добрите намерения, разбира се.

А изкушението е толкова голямо. Направо неудържимо. Говоря за истински добронамереното поучение. Най-лесни и първи „жертви“ са децата ни. Кое ни тласка да заемем досадната роля на ментор и да започнем щедро и често пъти непоискано да раздаваме от нашата „житейска мъдрост“?

Ще ти се да можеш директно да влееш своя опит и твоето, каквото - такова, познание за живота. Да има начин да се получи като някакво чудодейно кръвопреливане – свързваш тръбичката и твоите мисловни импулси потичат по нея като невидими левкоцити и еритроцити. Не искаш да си скучен, не искаш да търпят думите ти от благоприличие. Искаш да предпазиш, да защитиш, да подкрепиш. Защото така обичаш. И абсурдното е, че прекрасно знаеш невъзможността на своите желания. Поучаването е нещо като директния маркетинг. Очи в очи с отсрещната страна предлагаш „стоката“, в случая - своя съвет. Слабоефективно, по-скоро отблъскващо с натрапчивостта си.

Попадаш в незавидната роля на поучаващ и защото си нетърпелив. Искаш положителен резултат сега и веднага. Обикновено си наясно, че няма да стане. Но искаш да си опитал. Въпреки всичко.

Нека ни повтарят другите, а и ние сами на себе си, че всеки се учи най-добре от собствените си грешки. Кой все пак не иска детето му да мине без тях? Или поне да отърве кожата само с леки раздрусвания, но без сериозни сътресения.

Някога е имало авторитети. Затова и думата поучение през миналите векове няма негативен смисъл. Поучавал е родителят, учителят, свещеникът. В корена на думата е поуката, т.е. да те научат на нещо, което си струва. В наше време авторитетите не са водещи. Сега на първо място е свободната воля и всяко вмешателство в нея се приема за навлизане в светая светих на личността.

Да, признавам - двоякото е отношението ми към поучаването. И няма как, след като всеки попада и в двете роли– да си поучаван е досадно и рядко резултатно, да даваш ти самият ум и разум в определена ситуация пък е неизбежно, колкото и да не искаш точно ти да си досадника. Признавам, понякога и аз към такава, когато разговарям с дъщеря ми. А не искам. Затова се мъча да прилагам простичък трик. Опитвам да не натрапвам, а само да споделям моята гледна точка. Обикновено завършвам с думите: „Аз мисля така, пък ти, естествено, ще направиш както искаш, решението е твое.“ Добре е човек да знае, че никой нищо не му изисква, че има право на избор. Включително на грешка, за която няма да му се натяква, но пък той трябва да понесе последствията й безусловно. А повярвайте ми – това вече е трудно.