"Солта на земята" - отчаяние и надежда, събрани в неделима цялост

Трябва да гледаш този филм. Всеки трябва да гледа този филм. Всеки, който крачи по земята, който носи сърце, душа, има очи и разум. Дължим го на Земята, дължим го на себе си. "Солта на земята" е филм за хората, нашия вид, за Земята, нашия дом и за всичко, което правим с нея и с другите. Няма по-глобален документален филм, който съм гледала, няма по-широк поглед от този – на световно известния фотограф Себастиао Салгадо и на режисьора на филма Вим Вендерс.

Вим Вендерс е творец, който няма нужда от представяне – вечно търсещ своите нови и нови вдъхновения, неуморен, неспокоен дух с голямо сърце, режисьор със собствен почерк и пътека в киното. Всичките документални филми, които прави, сред които се открояват „Пина” и „Буена Виста соушъл клуб” са поглед с възхита, откривателско вълнение да влезе в свят, който го е запленил като човек, не само заинтригувал като режисьор. За пръв път обаче виждам у него такова преклонение, толкова смирено и мълчаливо вглеждане.

Фотографът

Себастиао Салгадо е бразилски фотограф, роден през 1944 г., в малка ферма на ръба на тропическата гора в сърцето на Бразилия. Левите убеждения го прокуждат от родината през 60-те години и той завършва в Париж икономика. Обещаващата му кариера внезапно и безапелационно е прекъсната от едно просто събитие – той прави първата си снимка с „Лайка”-та на жена си - Лелиа Салгадо. Последвалото е трудно за обяснение, просто трябва да се гледа на екран. Няколко дългогодишните му социални проекти го отвеждат от Африка до Северния полюс, от Южна Америка до Сърбия, от Кувейт до Галапагос. Всичко това, 100 държави, често - в екстремни условия с една цел: да заснеме нас, хората, ние сме "Солта на земята". Миграции, индустрия, изтребление, глад, омраза, сила и слабост, умора и нечовешка воля - размирното човечество е във фокуса на неговия обектив. През дългата си кариера Салгадо буквално поглежда в сърцето на мрака – изследва инстинкта ни за самоунищожение, което сее смърт навсякъде, където стъпи човешки крак.







Човекът

Но този, който дълго се вглежда в бездната, стига до момента, когато бездната се вглежда в него. Вим Вендерс иска да разбере, първо сякаш за себе си, кое във фотографиите на Салгадо до докосва толкова дълбоко. И това, което се открива пред нас като отговор е, че този фотограф влага цялото си сърце в кадрите си. За да снимаш такива събития, не можеш постоянно да съпреживяваш случващото се. Душата има предел, в който спира да чувства болката. Фотографията е изкуство, което показва, безмълвно изобличава, без да се меси, без да променя хода на събитията и да изменя сцената. Без дори и да протегне ръка да помогне, тя доставя истината до нас и за да бъде честна, трябва да може да се откъсва от обекта си, да пази дистанцията, да не се привързва. Салгадо обаче прави точно обратното – съпреживява всеки кадър с цялото си неспокойно сърце.


"Другите Америки" (1986), "Сахел, краят на пътя" (1988), "Работници" (1993), "Земя" (1997), "Миграции и портрети" (2000), "Африка" (2007) – няколко думи, побрали десетилетия странствания, изложби, успехи, но драмата на един вечно липсващ баща и съпруг и, в края на "Сахел", в който той заснема ужаса в Руанда - на един човек с болна душа с една-едничка опора - жената редом до него.

Жената

Лелиа Салгадо е двигателят на всичко, което прави Себастиао Салгадо – тя е негов посредник, агент, куратор на изложби, продуцент, издател, архитект, стълб и вдъхновение. Майка на двете му деца, едното от които е със Синдром на Даун, сама с успешна кариера, тя се посвещава на работата и таланта на мъжа си и повече от сигурно е – той не би успял в нищо без нея. Тя е жената, която камерата на Вендерс пропуска, но Лелиа получава по-ярко присъствие – в думите на Себастиао, в портретите, които й прави, с любов, безмерна любов.



Тя е основното лице и в лечението на Салгадо от болестта, обхванала душата му, болест, която неминуемо го сполетява заради това, че той така потъва в кадрите си. "Институто Тера" е организацията, която двамата създават, за да залесят отново тропическата гора в близост до фермата на родителите му. И това е неговото лечение: възстановяване на това, откъдето всичко започва – Природата. Един път на заден ход, който Салгадо извървява с жена си, но който всъщност го издърпва напред – вън от депресията и всички необясними състояния, в които изпада организмът му. Лечението постига своята цел – Салгадо се връща към фотографията, но с коренно различен поглед от тук насетне, през 2004 г. започва последния си засега фотографски проект - "Генезис". С него и настроението на филма също се променя, защото той понася съвсем различно послание – едно от големите достойнства на „Солта на земята”

Филмът

Кинематографично погледнато, „Солта на земята” още с първите кадри заявява своята гениалност. Това е филм, който не само заради човека в центъра заслужава възхитено мълчание. Вендерс, заедно със сина на Салгадо, Жулиано, също режисьор, разкрива цялата пълнота на Салгадо – фотографът с неговите проекти, професионална отдаденот и съвест, съпругът и бащата, който разбира, че детето му е различно. Човекът и мечтателят Салгадо, това голямо сърце, което след отчаянието и безверието намира сила да се възстанови и победи агонията с най-силното оръжие – силата на живота.



Лицето на Салгадо се преплита с фотосите му, музиката е внушителна, черно-белите тонове преобладават и изключенията са само от някои лични архиви и цветните моменти имат своя особена роля във филма като цяло. Вендерс е ненатрапчив разказвач и през повечето време дава думата на самия Салгадо да води разказа, а на ключови моменти – и на останалите членове на семейството. Гласовете им са дълбоки и тихи и действително сякаш потъваш в тази история. За да не излезеш същия. Никога.

Затова трябва да гледаш този филм. Всеки трябва да го гледа. За разлика от много документални филми на екологична и социална тема, „Солта на земята” не те оставя с чувство на вина, че ти си добре, а някой някъде страда и че докато живееш удобния си живот, планетата умира. Не – „Солта на земята” ти дава нещо по-важно. Дава ти надеждата, че има начин всичко това да спре, да се поправи, че някой вече го е сторил и може да ти каже как да го направиш и ти. Защото както имаме ярки свидетелства, че човечеството само се обрича на гибел, така имаме свидетелство, че не винаги всичко е загубено и надеждата не е загинала. И това свидетелство е филмът „Солта на земята”