Няма спор – евфемизмите, онези по-деликатни „други“ думи, с които заменяме грубите и вулгарни назовавания на нещата, са неизбежно необходими. Доколкото правят речта обществено приемлива, те имат своето запазено място в културата на общуване. Не случайно най-често се използват за неща, които традиционно се приемат за срамни или неудобни: свързаните с отделителната система, с половите органи и секса. Избягването на евфемизмите може да постигне търсена скандалност, стига да си нямаме работа с обикновена простащина. Използван трик е за привличане на вниманието, например, в изкуството, или е проява на волнодумство и освободеност – най-често сред младите хора.
“Дали обаче в стремежа към по-щадящ изказ не ставаме жертви – на самите себе си и още повече на чужди манипулации?”
Защото евфемизмите могат да бъдат и невидима паяжина, която обгръща нещата и размива представите за добро и зло. Използваме завоалирани, обществено приемливи изрази за тотално неприемливото. Префасонираме го в нещо не толкова осъдително и постепенно свикваме с него. С две думи – има ситуации, когато чрез тях не назоваваме нещата с истинските им имена, смекчаваме ги и от черно-бели ги правим в много нюанси на сивото. А понякога трябва да се казва на черното черно и на бялото бяло, иначе моралните категории губят своите граници и категоричност. Тъкмо това се получава, например, като наричаме кражбата „отнемане“, „присвояване“, „отклоняване на средства“, а ужасната катастрофа е просто „пътно-транспортно произшествие“. Насилниците на жени използват безобидни думи като „посегнах й“, „бутнах я“, за да омаловажат стореното от тях.
“Военните действия са друга територия, на която се упражняваме в словесна криеница.”
етушираме картината на реалността, за да не е тя толкова жестока и грозна, колкото е в действителност. Метафоричният израз „убит от приятелски огън“ ни спасява да кажем направо, че са убити собствени или съюзнически войници; директното унищожение на противника завоалирано се нарича „неутрализиране на целта“.
В последните десетилетия
политическата и социална коректност ни превърна в истински еквилибристи, които си играят с дълги, усукани и абсурдни изрази. Вече няма инвалиди, а „хора с увреждания“. Домовете не са за сираци, а „за деца лишени от родителска грижа“. И тъй като не става ясно кой все пак ги е лишил, може би названието „за изоставени от родителите им деца“ би било по-точно. Бедните станаха социално слаби. Появи се изразът „деца със специални образователни потребности“… Ако директните думи звучат някому грубо, едва ли неназоваването на реалното положение променя нещо в него.
Защото правим се на чистофайници в изказа, но проблемът, недъгът или вътрешната ни гнусливост към различните не се променят само с един нов, понякога неразбираем израз. Важно е действието. Останалото е чиста проба лицемерие. Колкото и да наричаме „деца със специални образователни потребности“ онези, които имат интелектуален дефицит – ето още един евфемизъм, това не променя нищо, щом училището им устройва отделен абитуриентски бал, за да не грозят бала на здравите. А такъв случай имаше миналата година в едно родно школо.
“Какво скриваме зад словото?”
В едни случаи лъжлива толерантност и това, че е много по-лесно да се правим светци на думи, отколкото с постъпки. В други скриваме част от грозната, но съществуваща истина за неща от живота. В трети се крием самите ние, за да не заемаме позиция, което веднага би означавало вид действеност.
Какви да бъдем - директни и откровени, назовавайки нещата с истинските им имена или удобно прикрити зад засукани слова? Отговорът не може да е напълно еднозначен. Дава го конкретната ситуация и подсказаното от моралната ни интуиция. Но колкото е за предпочитане деликатността като антидот срещу грубата простащина, толкова е вредно първо словесното, а след него и всякакво друго размиване на границите между добро зло.