Любовта е великолепието на живота в действие

Джон Бейнс

Единствено като определим състоянията, които не са любов, можем да стигнем до познание за истинската любов.
Симбиотичната любов е форма на съюз, в който двойката се слива в едно цяло по негативен и разрушителен начин. При този тип връзка индивидите искат да извлекат един от друг определени жизненоважни елементи, подобно на два организма, съществуващи във взаимна зависимост, като всеки притежава елементи, необходими за оцеляването на другия.

Съставните елементи на истинската любов липсват в симбиотичната връзка. Всяка от страните в този неуспешен опит за любов губи индивидуалност, свобода, достойнство и честност. Произходът на симбиозата в любовта се крие във връзката между плода и майката. Подсъзнателният модел на органичен съюз, на взаимна нужда, продължава в зрялата възраст, като подхранва симбиотичния апетит. Когато индивидът обича, следвайки такъв модел, той изразява нуждата си от майка и жадува за онази идеална ситуация, в която всичките му желания незабавно се изпълняват.

В психичната сфера формата на симбиотичния съюз се променя от физически съюз на телата в психологичен съюз. Това състояние изключва възможността за истинска любов, защото тя може да се яви само между две независими същества, при което всяко запазва свободата и индивидуалността си.

“Любовта се нуждае от полюси – тя не може да настъпи при единство, а само при двойственост. Истинската любов е свободно протичане на енергия между два полюса, а не техният съюз. Симбиозата и любовта са две различни неща.”

Съществуват много видове симбиоза и всички без изключение възпрепятстват и разрушават истинската любов. Много симбиотични съюзи напомнят романтичен филм поради зрелищността на действието. Двамата влюбени са изцяло погълнати един от друг – живеят единствено, за да се обичат, мислят и чувстват само с езика на другия.

Външно те като че ли са постигнали най-желания вид любов, но всъщност са се вкопчили отчаяно в едно животоспасяващо средство. Всеки поглъща хранителни елементи от другия като начин да неутрализира собственото си нещастие, мъчейки се да събере и сглоби разбитите останки на отслабналия Аз.

“В тези ситуации няма нищо, наподобяващо любов – те по-скоро говорят за отчаяние или канибализъм. В основни линии съществуват три вида симбиоза: активна, пасивна и компенсаторна.”

Активната симбиоза съответства на нуждата да доминираме над другия и е проява на садизъм. Садистът се стреми да превъзмогне самотата си и да „преувеличи“ своето Аз, като превърне другия в част от себе си.

Пасивната симбиоза е нуждата да се отдадем и слеем с другия, като търсим напътстване, сигурност и защита. Пасивната симбиоза е свързана с мазохистичния импулс. Тя показва и леност, защото индивидът може пасивно да избягва решения, да не поема рискове, да не носи отговорност и да не се изправя пред никакви проблеми.

За да разберем колко далеч може да стигне един съюз от симбиотичен вид, трябва да разгледаме връзката между господар и роб. Очевидно робът губи свободата си, но по-задълбоченият анализ ясно показва, че господарят е точно в същата зависимост. Ролята на господаря може да се определи като садистична, а на слугата като мазохистична. Няма значение дали човек следва натрапчивото желание да властва или да се подчинява – и двете възможности водят до „безчестно робство“.

Компенсаторната симбиоза е вид съюз, настъпващ при свързване на противоположни личностни характеристики, като се постигат компенсация и равновесие. Това става при съюз на плах мъж и смела жена; на небрежна жена с много дисциплиниран мъж; на гордост със скромност; на мудност с активност; на невежество с култура; на сериозност с безгрижие.

В други случаи се образува съюз, който може да е много изгоден за едната страна и изключително вреден за другата. Понякога двойката увеличава способността си за действие за сметка на индивидуалната свобода. Компенсаторната симбиоза не е съюз между партньори, които доброволно обединяват собствените си средства, а повече прилича на връзката между слепец и глухоням, събрани не от качествата, а от недъзите си.

Сега стигаме до същината на проблема за любовта, както и до разбирането на вечното противопоставяне на любовта и симбиозата. Да обичаш неизменно означава да даваш, а това е възможно само там, където има известна степен на вътрешно развитие, защото да обичаш означава още и да правиш достъпен за другия живота в безкрайната му многообразност.

Симбиозата в любовта е отчаян стремеж да се запълни вътрешна празнота, прикрепване към психическия и емоционалния живот на друг човек и жадно поглъщане на онези жизненоважни елементи, които липсват в собствената ни душа. За симбиозата са характерни отчаяние, завист, дребнавост и в крайна сметка ненавист и омраза.

Любовта е великолепието на живота в действие, щедро отдавана, съзидателна и всеобхватна сила. Симбиозата е жалка драма на две същества или на два болни и непълни Аз-а, които не познават щедрост, вътрешно благородство и духовно богатство. Да обичаш означава и да даваш.

из „Наука за любовта“, издателство Екслибрис, 2009 г.